автор: razpalvach

Мрачна улица. И мъж – по-мрачен от улицата. Не цял. Счупен.И облак в небето – пиян.
От сълзите на хората – студените сълзи, жигосващи с ледените си милувки сгорещената лятна земя. Сянка, нежно мъчеща се да улови мъжа за ръка, да го приласкае. Нехаеща, че той е наполовина мъж. Защото е неговата сянка. Стъпки. Някак си фалшиви. Все пак са стъпки на разбит мъж. Глухо галят слухът на пияният облак. Той пее. Реве. Мораво-син от пиянство. Боли го. Жигосва земята със болката си. Пронизва я със силата си. Крещи във оргазъма си на облак.

Тишина.Като сатен се спуска по мрачната и влажна улица. Локвите като огледала намигат на звездите. А те са улични, отразени. Или може би уличници, но озарени. Не от космическа, а земна, много земна светлина. Близка, порочна. Мрачния мъж продължава по улицата. Все по силно бие сърцето му, все повече изпъкват вените на ръката му – лявата, онази за вземане. Дясната е скрита под палтото. Докторът каза, че не може да я спаси, въпреки че тя му беше ръката за даване. Изсъхна бавно през пролетните месеци, след злополуката. Няма значение. Той продължава по улицата. Бърза. Пари дланта му нейният подарък. Прощалният. Получи го в болницата, малко след като докторът му каза за ръката. Червен, отровен, горчив. С нейните инициали. С нейният аромат дори. Докато му го даваше, очите и му се присмиваха. Знаеше, че той е десняк. Изпитваше горещи тръпки на удоволствие да го види така, прикован и строшен, в леглото. Пожела му да следва мечтите си, не нея. А знаеше много добре , че неговите мечти следваха само нея. Като кучета, гладни и улични; копнежите му виеха по нея и по тялото и споделени истории на болезнена страст. Тя обичаше точно това. Болката му - горчива като петдесет годишно вино, сладка като устни, намазани с мед, кисела като несъзряла ябълка, солена като вкусът на море по тялото на удавник. Тя обичаше и хаосът, който създаваше в него, обичаше и руините на копнежите му, които разбиваше ежеминутно.

Бразди по тишината. Той вече е почти до вратата и. Най-после готов да и върне това, с което тя го бе дарила. Почуква. Облакът изчерпан от сила само похърква. Препил. Нищо, на сутринта отново ще е бял и девствено чист – нали е облак. А червенината му ще отдадат на сутрешното слънце, не на хроничният му алкохолизъм. Земята все така е сгорещена и незадоволена. Попи набързо локвите. Обви се в мистерията на мъглите. Прави се на загадъчна. Сякаш не я знаят що за курва е – отдаваща се на всеки минаващ облак. Предпазливи стъпки отвъд вратата. Златен процеп, без скърцане на панти. Като отвор към друго измерение, може би райско. И тя – обляна в златистата светлина . Като ангел. Заслепеният мрачен мъж изведнъж като че ли заблестява с отразената светлина. Вдига лявата ръка с нейният дар. Миг на откровение в очите и, срещнали неговите . Тя знае, че той най-сетне ще и върне това, което тя му дари през годините. Научил се е с времето да борави с подаръка и. Гръмотевица. Облакът се сепва в съня си – знае, че не от неговите гръмотевици , и започва да сънува, че земята му изневерява с друг облак.

Утро. Земята се врътва, сменила вечерната рокля с чисти ежедневни одежди. Облакът румен и бял, изпълнява представителните си функции в небето. И улицата не изглежда вече толкова мрачна. Пред един от входовете има раздвижване и гълчава. Синьото от лампата на полицейската кола, жълтото от лентите с надпис ‘не минавай’, охрата от засъхналата кръв и придават карнавален вид. А любовниците , прострели тела през прага, сякаш ей сега ще затанцуват в ритъма на карнавала.