автор: biruni

Изкушавам се да си мисля, че съм пиано.
Гъделът на тази лудост изостря възприятията ми - до болка.
През сълзи се сещам за нежните пръсти, които ме настройваха лирично. Както и за нечии крака, скачащи по клавишите, изтръгващи от устата ми някои не дотам темперирани звуци.
Хубавото на лудостта е, че не изисква специално темпо или такт. Смятам метронома за най-безполезната вещ, измислена, за да могат учещите музика да спят по време на час, а учителите им - да не го забелязват.
С досада, но все пак ще кажа, че всички тези уроци протичат за моя сметка (на мой гръб), и ако не е пословичната ми любов към музиката...
В крайна сметка аз нали съм пиано - всеки, който иска може да пробва някой опус връз мен. Стига само да не си залепи пак дъвката под капака ми и малко по умерено да ме рита вживян в нещо свое си. Иначе съм готов - ще звуча тъй както е отредил авторът и колкото може изпълнителят (тежко ми!); после някак ще се акордирам, ще пригодя тялото си към новия начин на свирене.
Като всяко пиано и мен ме е страх от преместване. Попадна ли в ръцете на хамалите, току виж са ме изтървали и издрънча по стъпалата, а после затихна като трептение - пиано, пиано - пианисимо ...