автор: metafizikyt

Овчарчето седеше опряно у един пън и гледаше по непривичен начин на пасторалния пейзаж около себе си.
Странно защо но то бе обхванато от някакво романтично настроение и вместо екзотични псувни си затананика „Когато бях овчарче…” И както си пееше се замисли дълбоко, което беше още по-странно, тъй като никога до сега не бе го правил … В момента в който мисълта му потече като струйката пот по лявото слепоочие, бе стигнал до „..бях мноого блаагодаарен..” и въпреки че пеенето и мисленето едновременно му идваха в повече, успя да направи ВРЪЗКАТА и си рече (наум):
- Ама всъщност аз СЕГА СЪМ овчарче! Ама какво правя да се е… в главата проста (извинявам се, дойде му от вътре) , защо не съм благодарен ? Ако не днес, кога ???
… и в този чудодеен миг сякаш всичко се промени – слънцето засвети някак по-не изгарящо, дъждът валеше само там, където имаше жадни тревички и храстчета и не го мокреше, вятърът задуха така че изчезна всепроникващата миризма на овце, кучетата спряха да лаят и дори евентуалните вълци се отказаха от подлите си намерения …
То, овчарчето се почувства истински благодарно и изживя максимално пълноценно СВОЯ МИГ, защото ПРОЗРЯ – утре щеше да забогатее и всичко това щеше да рухне! Единствената му утеха щеше да е спомена за „ когато бях овчарче …”