автор: Hamman

Ангел излезе през задния изход, като преди това мина през кухнята и скришом си хапна един сандвич с уасаби и тобико. Огледа се и зърна в далечината децата, които изглежда играеха на криеница в лозята. Работниците бяха към края на почивката и също се забавляваха с малките, докато гроздовете сира се обработваха.
Ангел беше наел само българи, за които той лично отговаряше и въпреки всички проблеми, се чувстваше доволен от тях. Чувството на гордост и задоволство се беше засилило още повече, след като се бе уверил, че в тази част на Паарл се прави най-разкошното вино в цяла Южна Африка.
Тръгна напред към градините и доближи Анита. Лейката стоеше до нея а тя, седнала на една страна, гледаше циниите и плачеше. Сълзите се събираха в сгъвките на ноздрите й и падаха тежко в земята.
С лека усмивка на уста той само констатира:
- Пак плачеш.
- Не плача - каза тя. - Просто поливам цветята.

Така завършва последната ми книга. Същата, заради която ме обявиха за `най-добрия писател на деситилетието`, `надеждата не на българската, а на световната литература`, `визионер, способен да предизвика Хърбърт Уелс и Оруел` и така нататък. Не знам колко е вярно всичко това, макар да се смятам за добър писател. Обикновено не чета вестници, макар и да ги продавам. За щастие, времето на сираците нюзита е минало отдавна и не се налага да крещя по улиците заглавията от първа страница. За сметка на това се налага да дишам изпарения от дизел, пропан, метан и бензин по 5 часа на ден. Или по-скоро вечер. За 450 лева на месец. След като дарих приходите от последния си роман за благотворителност, в банковата си сметка имам петстотин хиляди лева. Изрично казах на агента:
- Искам 10% за борба с рака на гърдата, 5% за анонимните алкохолици в Америка, 45% за сираци от домове - които избереш, 20% за борба с рака на пикочния мехур, 5% за намиране на универсално лекарство против афти, 15% за Грийнпийс.
Майка ми е с една гърда, баща ми беше пияница, най-добрият ми приятел е сирак, пикая през пет минути вечер, не се целувам и се чудя как още нямам астма, имайки предвид на кое кръстовище работя. Петък е и основното заглавие на един от вестниците е `Андрей Ляковски дарява всички приходи от продажбата на Градината с Цинии за благотворителност.` Горките журналисти и мои читатели - не само си мислят, че живея в шато във Френските Алпи, ами и че съм мъж.

Очаквам да стане 5 часа, за да почна работа, и седя с Ники на маса в кафенето близо до местоработата ми.
- След месец стават 10 години, откакто почина баща ти.
- Знам. Защо?
- Напомням просто.
- Да, мерси - мургав як мъж минава покрай нас и аз се заглеждам.
- Баси...
- Баси...
- И какво им е готиното?
- Пич, сто пъти съм ти казвала. Млъкни! Аз питам ли те защо лъскаш на детски учителки?
- Не ми напомняй за дома! Добре, кога ще е готово шатото?
- Ремонтът свършва след две седмици. През ден ме питаш.
- Нямам си работа. Знаеш ли кое е най-готиното, когато ходя там?
- М?
- Че ме мислят за теб.
- Ами, българин си, мъж, умен. Пък и точно заради това те пращам там.
- Така ли? Мислех, че...
- ...си ми най-добрия приятел и аз съм ебаси яката мацка щом ти оставям един замък, в който дори не съм стъпвала?
- Aми... да?
- Неслучайно споделям с теб целия процес на писане на всяка творба - трябва да си готов да отговаряш на всякакви въпроси. Най-вече лични.
- Добре.
- Кво се нацупи?
- Нищо.
- Ебавам се бе!
- Добре - почна да ломоти и мрънка нещо. Мразя да прави така.
- Какво сега?
- Никога не съм ти задавал този въпрос.
- Май му е дошло времето. Стреляй.
- Докога ще живееш така?
- Oh, lovely.
- Майка ти страда заради теб. Ако не се правеше на мъченица, тя щеше да е здрава и да не се е затворила в стаята си. Можеш да пишеш и без да живееш като скот.
- Хиляди пъти съм ти казвала, че единствено страданието ражда твореца. Независимо дали е физическо или душевно. Мамка му, мразя да се изразявам с клишета. Най-вече защото са верни. Разбираш ли, веднага след смъртта на баща си написах първия си роман. И се продаде повече от добре и всичко стана през първите 80 дни от неговата смърт. Бях в някаква дупка, затънала до гуша във вдъхновение. Оттогава не е спирало. Оттогава всъщност знаеш какво стана...
- Да, и стана пет часът.
- Чао - ставам, обличам жилетката с вестници и излизам от кафенето. Ники също става и тръгваме в различни посоки.
Той работи по строежи и ми е съсед между другото.

Трябва да сте наясно с моята работа. Повечето ми колеги са доста изпаднали - пияници, бездомници, учители, стругари, инвалиди. Всички те са изгубили всякаква надежда за собствения си живот. Не са имали мечти от толкова отдавна, че са забравили какво е отчаяние. Живеят в безвремие, а една от причините да се захвана с такава долна работа е именно безвремието. Разбирате ли, проблемът е, че всичко тече. Преди винаги бях задължена да продължавам напред, каквото и да правя. Сега, с тази работа, някак всичко спира и мога да се концентрирам само върху писането. Това е най-важното.
Не мога да си позволя да ме изобличат. Анонимността е моята сила, както и на десетки други писатели. Колкото по-малко знаят за личния ми живот, толкова по-свободна се чувствам, и толкова по-спокойна. Това са го знаели хиляди писатели. Прекрасен пример е Треванян, който е написал едни от най-великите романи на двайсети век. През живота си е дал само няколко интервюта, единствено редакторът му е знаел къде живее. Да не споменавам Уилиам Уортън и други подобни. Знам, че някой ден ще ме изобличат, но и за това имам план. За всичко имам план. Дори каква ще е следващата книга, дори по-следващата, три книги след това. Всичко е разчетено. Но това не означава, че процесът на писане е ясен. Аз съм изключително непостоянен писател - днес пиша два реда, утре двайсет страници. Това, че знам каква ще е историята, не показва че знам как ще се развие.

Седим на масата и отново чакаме да стане 5. Обсъждам с Ники най-новите клюки около известните. Интересуват ме, защото всъщност аз ги създавам. Да, снасям и материал за жълтите вестници. На кръстовището, на което работя, често виждам популярни личности да карат нанякъде. Особено се котират чалга певиците - наложи се да науча как изглеждат всички и сега съм толкова добра), че вече знам коя си е правила лифтинг, пълнене на устни, коя се е накъдрила и коя има херпес от снощи. Знам любимата им марка дрехи и коя мутра е новото им гадже. Всеки път, когато забележа новина, просто вдигам телефона и звъня на редакцията. Предавам новината и те нататък доукрасяват. Има и ясна причина защо го правя - всички те олицетворяват точно това, от което бягам. Всички тези напудрени, нагримирани, ламтящи за слава суетни духачи и задници. Никой от тях няма грам талант. А, да - талантът им е в това да привличат вниманието към себе си по всякакъв възможен начин. Я някоя ще прави свирки на гаджето си в ресторанта, я друг ще е педал, я трета ще кара китайски джип. Изпитвам презрение към тях, както и към тези, за които снасям. А ако журналистите от `Амок` знаеха коя съм...
- Story telling - предлага Ники.
- `Онзи, който имал фобия от мръсно, и единствената работа, дето можел да върши, била в лаборатория за микропроцесори`.
- Чувал съм, че в подобни помещения се позволявало да има най-много по пет прашинки на кубичен метър.
- Именно. Давай ти.
- `Мацката копирайтър с безумно разстройство, а тоалетната в офиса й е унисекс`.
- Има и конфликт - кой би се престрашил да я свали? Друго?
- Снощи ми хрумна една история - `Наемен убиец копрофил`.
- Може да се възползвам. Развий идеята тая вечер.
- Трябва да спя!
- И трябва някой да ти купи билет до Франция...
- Оу, вярно... А какво ще кажеш за човек, който подслушва случайни разговори?
- Хм...има вече такава история. Четох я в някакво лайфстайл списание.
- Жалко.
- Време е. Отивам да слушам възгласи от рода: Маце, свирки ми дай, не вестници.
- Чао.

Баща ми беше добър човек. И добър баща. Ама с нулева толерантност. Дори му дадох титла - най-добрият баща сред расистите. Но все пак, като изключим циганските номера, винаги ме е подкрепял и го обичах страшно много. Най-голямата трагедия в живота ми се случи точно когато той умря.
Обичаше да пийва в местната кръчма, където често играели карти. С играта на картите, естествено, идват и караниците, които там се случваха всяка вечер. Веднъж баща ми се прибирал и го пресрещнал негов приятел от тазвечерната игра на белот. Заклал го на място. На другата сутрин полицията намери ножа в кофа за боклук наблизо. Отпечатъците били на неговия приятел и той си признал, че му липсва нож, но не и че е убил баща ми. Все още гние в затвора, а аз изпаднах в ужасна депресия, която нормално прерасна в написването на първия ми роман, което пък от своя страна ме отстрани напълно от живота на майка ми и тя се разболя от рак.

Седим пак двамата и си говорим за успеха на последния ми роман.
- Дали ще е добре да дадеш поне едно интервю по повод романа?
- Може, но не и за българско списание.
- И само по интернет, нали?
- Да, определено. А знаеш ли, че Чък Поланик взима идеята за разказа си Зли Духове от случая с Тифозната Мери? Работела като готвачка и без да иска убила 47 души, тъй като пренасяла тиф. За да не убива повече я изолирали на Норд Брадър Айланд, близо до Ню Йорк, за цели три години. Алек Попов поставя кулминацията на Черната Кутия именно на този остров.
- Това пък защо го каза?
- Не знам, май авторът иска да покаже колко е начетен....
Усещам се чак на кръстовището и едно волво едва не ме гази. Май трябваше да ме сгази. Чудя се какъв ли велик роман ще напиша, ако остана без крак или бъда обезобразена. Гениите страдат най-вече от физически недъзи. Мопасан цял живот носил сифилис. Това не му попречило да има контакт със стотици жени и да умре в лудница. Достоевски страдал от нервно разстройство през пубертета, от което получава кривогледство. Почти пълната липса на сексуален живот до 50-тата му годишнина го правят непоправим фетишист и за щастие велик писател. Вирджиния Улф пък си е била пълно куку. Благодарение на депресиите и психозите обаче пише по един роман на всеки две години и, естествено, се удавя с джобове, пълни с камъни.

Днес отивам да взема вестниците, списанията и тъпите дивидита към тях. Човекът, който ми ги дава ме гледа с някакъв поглед, хем учуден, хем ухилен. Подава ми един ежедневник и на първа страница има голяма снимка на жена, продаваща вестници между коли. Заглавието е лаконично: `Ляковски - жена вестникар?`. Откъде са разбрали не знам, но мъжът срещу мен е толкова стъписан, че не обелва нито дума. Добре, че уж хванаха убиеца на баща ми. А сега трябва да бягам.