автор: milenixloerdi

Част II
ЕДНАТА ПОЛОВИНА

Питали ли сте се защо живота е изпълнен с антиподи? Защо всичко, което цените, е една от страните на двойка противоположности? Защо трябва да избираме между противоположности? Защо всички желания са базирани на двойки противоположности?

Забележете, че всички пространствени и показващи посока измерения са дефинирани чрез двойки противоположности: горе - долу; вътре - вън; високо - ниско; дълго - късо; Север - Юг; голямо - малко; тук - там; горен - долен; ляво - дясно. Също забележете, че всичко, което считаме за важно поставяме на единия от полюсите на двойка противоположности: добро - лошо; живот - смърт; удоволствие - болка; Бог - Сатана; свобода - робство.

Нашите социални и естетични норми са също неотменни антиподи: успех - провал; красив - грозен; силен - слаб; интелигентен - глупав. Дори и най-възвишените абстрактни понятия почиват на противоположности. Логиката, например, се занимава с верни и неверни заключения; епистемологията - с явление-реалност; онтологията говори за съществуване - не-съществуване. Като че ли нашият свят е един огромен сбор от противоположности.

Този факт, колкото банално и познато да звучи, започва да звучи малко странно за тези, които отделят малко повече време да обмислят същността му. Природата като че ли не знае нищо за този наш, човешки свят на противоположности. Природата не отхранва истински жаби и лъжливи жаби; морални дървета и неморални дървета или пък верни и неверни океани. Няма и следа от етични и неетични планини или пък красиви и грозни видове - Природата произвежда всякакви видове. Както Thoreau е казал, Природата не се извинява за нищо и очевидно е поради факта, че Природата не познава човешките антиподи вярно и невярно и следователно „грешки" не се случват.

Истина е, че някои от нещата, които ние дефинираме като или „противоположности" съществуват в Природата. Има, например, големи и малки жаби, големи и малки дървета, узрели и зелени портокали - това, обаче не е проблем за тях самите; тези факти не ги хвърлят в пристъпи на тревожност и страх. Може би дори има умни мечки и тъпи мечки, но като че ли те не са дълбоко развълнувани от този факт. Просто е трудно да се открие комплекс за малоценност при мечките.

Също така има живот и смърт в света на природата, но отново смразяващите измерения, които им се приписват в света на хората, не се откриват. Например котка на уважителна възраст не е разкъсвана от ужас поради приближаващата и смърт - тя просто отива до близката гора, сгушва се д ствола на някое дърво и умира. Тежко болен дрозд просто каца на някой върбов клон и поглежда залеза. Когато светлината си отиде, склопява очи и пада меко на земята. Колко различно хората посрещат смъртта:
Не си отивай с нежен полъх в тази нощ
Гняв, гняв поради умиращата светлина

Въпреки че болката и удоволствието се срещат в природата, те не пораждат тревожност. Когато куче изпитва болка, то скимти. Когато е добре, то просто не се тревожи за това. Не се бои от бъдещи страдания, нито пък страда по отминала болка. Всичко е като че ли много просто и естествено в природата.

Ние казваме че природата е глупава и затова така стоят нещата там. Не звучи много убедително. Тъкмо напротив, Природата е много по-умна отколкото бихме желали да признаем. Известният биохимик Алберт Сзент-Григори ни дава доста остроумен пример:

(Започнах работа в Института Принсентън) с надеждата, че „търкайки лакти" с тези световнопризнати физици и математици ще понауча и аз нещо повече за света около мен, но в момента, когато им разкрих, че във всяка жива система има повече от два електрона, физиците вече не говореха с мен. Със цялата си компютърна мощ те не можаха да ми кажат каква ще да е функцията на третия електрон. Забележително е, обаче, че той знае точно какво да прави. След като този малък електрон знае нещо повече от всички тези мъдри люде от Принсентън, то трябва да е нещо много просто и гениално.

Страхувам се, че Природата е не само по-умна отколкото си мислим; тя е по-умна отколкото въобще можем да си представим. Не е ли Природата създателят на човешкият мозък, който толкова хвалим като един от най-висшите и интелигентни инсртументи във вселената. И може ли пълен идиот да изобрети такъв шедьовър?

Според Книгата Битие, една от първите задачи дадени на Адам е да даде имена на всички растения и животни съществуващи в природата. Природата не е измислила имена и би било много удобно ако класифицираме и наименоваме различните аспекти на природния свят. С други думи, Адам е бил нагърбен със задачата да сортира различните природни създания, да ги осмисли като такива и да им даде имена. „Тези животни си приличат, но се отличажат значително от онези; и тъй, нека наречем тези „лъвове" а онези „мечки". Нека да видим сега: ти можеш да ядеш тази група, а онази не можеш. Нека наречем тази група „грозде" а тази - „камъни"". (собствен превод от „Битие")

Но реалната задача на Адам беше не толкова да измисли имена за растенията и животните, колкото и трудно това да звучи. По-скоро, най-важната част от неговата работа се е състояла в определянето на различните видове; в сортирането им. Много е невероятно той да е виждал само по едно от всички животни - Адам е трябвало да групира подобните животни и да се научи да ги разпознава като различни от други групи. Той е трябвало да се научи да очертава мислена граница между различни групи животни, защото само след това той би започнал да отличава и, респективно наименова, всички различни живи твари. С други думи, великата задача, на която Адам постави начало е създаването на мисловна мрежа от символични разделителни линии. Адам беше първият човек, който очерта природата, раздели я в ума си, маркира я като в своеобразен чертеж. Адам беше първият велик картограф. Адам обрисува границите.

Толкова успешно сработи това картографиране на природата, че и до ден днешен прекарваме значително време от живота си рисувайки граници. Всяко взето решение, всяко действиве, всяка наша дума се базират на съзнателно или подсъзнателно очертаване на граници. Нямам в предвид само граници, свързани със себе-идентификация (кокото и важни да са те) граници създаваме и в много по широк смисъл на думата. Да вземем решение за нещо означава да очертаем ясна граница между това, което искаме и това, което не желаем да изберем. Да пожелаем нещо означава да сме способни да очертаем границата между удоволствие и болка и изберем по-желателното. Да поддържаме идея значи да сме способни да положим граница между това, което чувстваме , че е правилно и концепции, с които не сме съгласни. Да получим образование е да се научим къде и как да очертаем границите на различните аспекти и какво да правим с тези аспекти. Да поддържаме една работеща съдебна система означава да умеем да разграничаваме подчиняващите се на социалната норма от тези, които не се вписват в нея. Воденето на война е рисуване на граница междъ тези, които са на наша страна и враговете ни. Да изучаваме етика е да съумеем първо да очертаем границите между доброто и злото. За да развиваме Западният модел медицина е да успяваме със все по-голяма точност да поставчме границата между блоестно състояние и здраве. Очевидно е, че от малки инциденти до големи кризи, от малки решения до големи, от леки предпочитания до пламенни страсти, нашият живот е един процес на очертаване на граници.

Интересно нещо за границите е, че колкото и комплексни и размити да са те, винаги се свеждат до нещо вътре срещу нещо отвън. Например нека нарисуваме много проста граница във формата на кръг и да видим как е представена двойката вътре-вън:


Но забележете: антиподите „вътре-вън" не съществуваха като такива преди да очертаем границата на кръга. С други думи, именно границата като такава създава двойката антиподи. На кратко казано, рисуването на граници създава противоположностите. Сега можем да си обясним защо живеем във свят, изпълнен с противоположности -животът, такъв какъвто го познаваме, е неспирен процес на полагане на граници.

А свят от противоположности е свят от конфликти, което и Адам скоро щеше да научи. Той трябва наистина да е бил ужасно впечатлен от силата, която е изпитвал при целият този процес на разграничаване и наименуване на видимия свят. Само си представете: прост звук като „небе" и цялата тази необятна, лазурна шир е разделена от земята, огъня, водата поради силата на поставената граница помежду им. Така, вместо да работи със реални обекти, Адам е можел вече да манипулира в главата си тези магически имена, означаващи самите обекти. Например ако преди създаването на граници и наименования Адам е изпитал желание да каже на Ева, че е тъпа като гъска, той е трябвало да я грабне за ръката, да лута търсейки истинска гъска и когато я намери, да я посочи на Ева (може би подскачайки лудо около нея и правейки очерователни гримаси). Сега обаче, поради магията на думите, достатъчно е само да вдигне поглед и каже „ Небеса, скъпа моя! Ти си тъпа като гъска!". Ева, като много по-мъдра от Адам, вероятно би премълчала. Това е то - тя избра да не се подчини на света на магическите думи. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че думите са двуостър меч и който меч вади, от меч умира.

Между другото, резултатите от усилията на Адам бяха поразителни, вълнуващи, мощни, магически, и тож, съвсем разбираемо, стана малко самонадеян. Започна да разширява границите (а като следствие и да придобива повече знание) към места които би било по-добре да бе оставил „некартографирани". Колуминацията на самонадеяното му поведение бе пред Дървото на Знанието, което наистина бе дървото за познаване на противоположностите добро и зло. В момента когато Адам разпозна разликата между добро и зло той нарисува фаталната граница, светът му се разпадна. Когато Адам съгреши, целият свят на противоположности, за създаването на който той сам бе помогнал, се обърна срещу него; стана проклятие за самия него. Болка срещу удоволствие, добро срещу зло, живот срещу смърт, тежка работа срещу игра - цялата гама от конфликтиращи си противоположности се изсипа на главата на човечеството.

Мъчителната му реализация бе, че всяка една гранична линия е също така и потенциална зона на война и когато очертаваш граница, по добре е да се подготвиш за конфликтите, която ще последват; конфликтите които се извеждат от войната на противоположностите: агонизиращата война срещу смъртта; този, между удоволствието и болката, и войната на добро и зло. Това, което Адам научи (и научи твърде късно) бе, че „Къде да нарисувам граница?" всъщност значеше „Къде искам битката да започне".

Очевиден факт е, че живеем в свят на конфликти поради това, че живеем в свят на граници. След като всяка гранична линия е потенциална конфликтна зона на битка, голяма трудност за нас като хора поражда факта, че колкото по-здрава е една граница, толкова по-добре се окопаваме в тази битка по граничната зона. Колкото повече се вкопчвам в и преследвам удоволствието, толкова повече и се страхувам от болката. Колкото повече преследвам добротата, толкова повече съм обсебен от злото. Колкото по-силно преследвам успеха, толкова повече и трябва да се страхувам от провал. Колкото по-здраво се вкопчвам в живота, толкова по-ужасяваща става мисълта за смъртта. Колкото повече ценя нещо, толкова повече ме обсебва мисълта за загуба. С други думи, голямата част от нашите проблеми за проблеми пораид границите и противоположностите, коит те създават.

По навик се опитваме да разрешим тези проблеми като се опитваме да елиминираме една от противоположностите. В борбата на добро и зло се опитваме да унищожим злото. Третираме проблема живот-смърт като се опитваме да скрием смъртта зад символично безсмъртие. Във философията третираме противоположни концепции като се стараем да умаловажим и елиминираме едината от полярните гледни точки, или пък просто да я изравним с другата. Материалистите се опитват да сведат мисълта до материята, а идеалистите - материята до идеала. Монистите се опитват да редуцират множеството до единицата, а плуралистите се опитват да обяснят единството като множествено в същността си.

Въпросът е в това, че винаги сме склонни да третираме границата като че ли е истинска и тогава започваме да манипулираме с противоположностите, създадени от същата тази граница. Като че ли никога не поставяме под въпрос съществуването на самата граница. Упорито си въобразяваме, че противоположностите са безвъзвратно и безусловно разделени като несъвместими само защото сме избрали да вярваме, че границата е реална. „Изтока е Изток и Запада е Запад и никога тази двойка не ще се срещне." Бог и Сатана, живота и смъртта, любовта и омразата, егото и другите - различават се те, казваме, като деня и нощта.

Така предполагаме, че живота би бил прекрасен ако само можехме да заличим всички негативни и нежелани полюси на двойките противоположности. Ако можехме да изтрием болката, злото, смъртта, страданието, болестите, така че добротата, живота, радостта да тържествуват, това би било наистина добър живот. Всъщност, представата за Рая на повечето хора е такава; не превъзходство на противоположностите, а мяст, където са събрани всички положителниполовини от двойките противоположности, докато Ад е мястото, където са събрани всички негативни половини: болка, страдание, изтезание, тревожност, болест.

Това целево разделяне на противоположностите и последващото вкопчване в позитивните половинки изглежда е една от разграничителните характеристики прогреса на цялата Западна цивилизация - нейната религия, наука, медицина, индустрия. Прогрес, в крайна сметка, е просто прогрес към позитивното и далеч от негативното. Да, въпреки очевидните и неоспорими достижения в медицината и аграрното стопанство нямаме абсолютно никакво доказателство, че след дълговековното ни преследване на позитивното и опитите ни да елиминираме негативното, човечеството е по-щастливо, по задоволено и живее в по-голяма степен в мир със себе си. Тъкмо напротив, доказателствата които са ни на разположение, очертават тъкмо обратната картина: днес е „епохата на тревожност", „страхът за бъдещето", на епидемична фрустрация и алиенация, на скука в богатството и безсмислие всред изобилието.

Като че ли „прогресът" и нещастието може да се окажат на по една от страните на неспирна монета. Сам по себе си, стремежа към прогрес предполага неудовлетвореност от настоящето и колкото повече аз търся прогреса, толкова по-остро става и чувството ми на неудовлетвореност. Сляпо преследвайки прогреса, нашата цивилизация е постигнала институционализацията на стреса. В акцентуацията върху позитивното и елиминацията на негативното, ние забравяме че позитивното се дефинира само чрез смисъла на негативното. Противоположностите може и да са различни като деня и нощта, но важният момент е, че без нощта няма дори да сме способни да разпознаем нещото, наречено ден. Да унищожим негативното е се едно да унищожим възможностите си да се радваме на позитивното. Така, колкото повече успяваме в това си авантюра - прогреса, толкова и повече се проваляме и като следствие по-остро става чувството ни на всеобща фрустрация.

В корена на всичките ни трудности е тенденцията ни да приемаме противоположните страни като несъвместими; като напълно разделени, разведени една от друга. Дори и един от най-простите примери за противоположности, купуване-продаване, разглеждаме като две различни и разделени събития. Истина е, че купуване и продаване са различни по смисъл, но, както вече се досещате, те също са и напълно неразделими. Всеки път, когато купувате нещо, в същото време някой друг продава. С други думи, купуване и продаване са два края на едно и също събитие, което наричаме единична търговска сделка. И докато двата края на сделката са „различни", едно е събитието, от което те са част и което те репрезентират.

По абсолютно същата аналогия противоположностите си споделят единна природа. Колкото и впечатляващо ярки да са различията межу противоположностите, те си остават напълно неразделими и вътрешнозависими по характер, поради което и самостоятелното им съществуване е немислимо. Погледнете го по този начин: вътре не може да съществува без вън; няма горе без долу, няма победа без поражение, удоволствие без болка или живот без смърт. Лао Дзъ казва:

"Има ли разлика между да и не?
Има ли разлика между зло и добро?
Трябва ли да се страхувам от което другите се страхуват? Каква глупост!
Да имаш и да нямаш вървят ръка за ръка
Трудно и лесно се допълват
Дълго и късо си контрастират
Високо и ниско почиват едно върху друго
Отпред и отзад следват едно друго."

Шуан Дзъ доразвива:

"И така, този които каже че иска правда без корелиращата я неправда или
добро правителство без неговия корелат - безпорядък,
не вниква нито във великият и основен принципна вселената,
нито в природата на цялото създание.
То така може и някой да заговори за съществуването на
Небе без Земя или за негативен принцип без позитивен -
това просто е невъзможно.
И все пак, хората продължават без спир да поставят под въпрос противоположностите;
такива хора трябва да са или глупави, или негодници."

Едва ли може да се твърди, че идеята за вътрешното единство на противоположностите е ограничила съществуването си само до мистериите и митовете на Изтока или Запада. Ако погледнем към модерната физика например - поле, в което напредъкът на Западния интелект е най-голям, не намираме нищо повече от ново доказателство за вътрешно единство. Във релативната теория например, старите противоположности движение и покой са вече напълно неразличими, т.е. „всяко от тях е двете едновременно". Обект, който изглежда в покой за един наблюдател е, в същото време в движение за друг наблюдател. Също така, разделението между вълна и материална частица изчезва във т.нар. „вълнови частици" и контраста между структура и функция се изпарява. Дори и вековно-старото разделение между маса и енергия падна при откритието на Айнщайн Е=mc2 - тези антични „противоположности" са разглеждани просто като два аспекта на една реалност - реалност, на която Хирошима стана жесток свидетел.

Също така противоположности като субект-обект и време-пространство са вече разглеждани като толкова взаимнообвързани в тяхното съществуване, че формират един цялостен преплетен репрезентативен модел. "Субект" и "обект"са, точно както купуването и продаването, просто два различни методи за разглеждане на един и същ процес. И понеже същото важи за времето и пространството, ние не говорим вече за обект като за нещо, което се намира само в пространството или се случва във времето, а за цялостен времепространствен случай. На кратко, модерната физика провъзглася отново, че действителностta може да бъде разглеждана само в светлината на вътрешното единство между противоположности. това са думите на боифизика Лудвиг ван Берталанфи:

Ако това, което е било казано е истина, реалността е това, което Николас от Куза нарече coincidentia oppositorum. Дискурсивната мисъл винаги представя само един аспект от цялостната реалност, наречена Бог в терминологията на Куза; тя никога не може да изчерпи своята многообразност. Затова, реалността е единство от противоположности.

От тази гледна точка на coincidentia oppositorum - "случайност от противоположности", това, което смятахме за напълно разделени и несъвместими противоположности се оказа, както вон Берталанфи казва, "задължителни аспекти на една и съща действителност".

Поради всички тези причини и Алфред Норд Уайтхед, един от най-влиятелните философи на ХХ век, положи основата на философията на "организма" и "трептящото (вибриращо) съществуване", която предполага, че всички "основни елементи са в своята същност трептящи". Така всички неща и събития, които обикновено смятаме за несъвместими - причина и следствие, минало и бъдеще, субект и обект, са по своята същност низове от гребени и падове на вълна - единични трептения. Една вълна е възможна само ако се "изрази" посредством противоположностите на пада и гребена; висока точка и ниска точка. Поради тази причина, действитлността не е намираме само в гребена или в пада, а в тяхното единство (опитайте се да си представите вълна, съставена само от гребени, без падове). Очевидно, това е невъзможно - гребен без пад, висока точка без ниска. Гребен и пад, а всъщност и всички противоположности са неразделимите аспекти на основната (фундаментална) активност (р24/1). Така според Уайтхед всеки елемнт от вселената е "трептящ прилив и отлив на лежащата в основата енергия или активност".

В Гещалт теорията на възприятието това вътрешно единство на противоположности е представено по най-точен начин. Според Гещалт ние имаме ясна представа за всеки един обект, или случка, или образ в благодарение на контраста му със задностоящия спрямо него фон. Например нещо, което наричаме "светло" е всъщност светла фигура, разположена на тъмен фон. Когато погледна небето в тъмна нощ и великолепието на звездите се разкрие пред очите ми, това, което всъщност виждам (това, което окото ми възприема) е не отделната звезда сама по себе си, а цялото Гещалт поле от "светла звезда и тъмния фон на небето". Въпросът е в това, че колкото и драстичен да е контраста между ярката звезда и тъмното небе, аз не мога да видя едното без другото. "Светлина" и "тъмнина" са два свързани аспекта на едно Гещалт-възприятие. Също така, не мога да възприема движението ако не го съотнеса към състоянието на покой, нито пък усилието без леснотата, сложността без простота, привличане без отблъскване.

По същия начин не мога да придобия ясна представа за удоволствието освен ако не го свържа със страданието. Аз може и да се чувствам много комфортно и добре в един момент, но никога не ще бъда способен да го осъзная ако не беше болката и дискомфорта. Ето защо удоволствието и болката са на периоди - само в контраста на редуванията им тяхното съществуване може да бъде разпознато. Така, колкото и да харесвам едното и ненавиждам другото, безплодни ще си останат опитите ми да ги изолирам едно от друго. Както Уайтхед би казал, удоволствието и болката са просто гребен и пад на една и съща вълна на усещане и да се опитвате да акцентуирате позитивния гребен и да елиминирате негативния пад, е да се опитвате да заличите вълната на усещане като цяло.

Вероятно сега започваме да разбираме защо живота, гледан от позицията на свят на разделени противоположности, е в голяма степен фрустриращ и защо прогресът се превръща в злокачествено образувание. В опитите си да разделим противоположностите и да се прилепим към положителните "половинки" (като удоволствие без болка, добро без зло), ние буквално преследваме фантоми нямащи нищо общо с реалността като цяло. Така можем и да решим да се стремим да постигнем свят, в който има само гребени, без падове; купувачи без продавачи, ляво без дясно, вътре без вън. Така, като Уайтхед подчертава, поради това че целите ни не са високи, а илюзьорни, проблемите ни не са тежки, а са абсурдни (безсмислици).

Може би все още на повечето от нас ни е трудно да повярваме в абсолютната неразделимост на противоположностите - маса и енергия, субект и обект, живот и смърт, но това е така само защото сме приели за реална (съществуваща) граничната линия между тях. Спомнете си, че именно самите граници създават илюзията за съществуването на разделени противоположности. Нека се изразим с думи прости: "реалността, в крайна сметка, е единство на противоположности", което с други думи означава, че в крайната реалност граници не съществуват. Никъде.

Факт е, че толкова сме запленени от границите; омагьосани от магията на Адамовият грях, че напълно забравяме истинската същност на граничните линии. Гранични линии - от всякакъв тип, просто не могат да бъдат наблюдавани в реалния свят - те съществуват само във въображението на картографите. Наистина, съществуват много видове линии в естествения свят около нас, като например бреговата линия, разполагаща се между континентите и обграждащите ги океани. Всякакви видове линии и повърхнисти се срещат в природата: очертанията на листата, кожата на организмите; небесни линии, дървесни линии, езерни линии; осветени повърхнини и такива в сянка; повърхностните линии разделящи обектите от тяхната среда. Безспорно е, че тези линии са абсолютно реални и са точно там, където ги виждаме, но, примерно, бреговата линия (между водата и сушата) дори и за миг не предполага значението, което най-често и придаваме - на разделяне на водата от сушата. Както Алън Уатс отбелязва, че тези т.нар. "разделящи линии" в същото време и със същата сила на аргументапредставляват местата, където земята и водата се докосват, допират. Тези линии събират и обединяват също толкова, колкото и разделят и разграничават. С други думи, такива линии не могат да бъдат наречени граници! Има значителна разлика между линия и граница, както ще видим в последващия пример.

Важен момент за отбелязване е, че линиите събират противоположностите; не само ги разделят. Точно такъв е смисъла и функцията на всички реално-съществуващи линии в природата. Те изключително маркират (обозначават) противоположностите, като в същото време имплицитно ги обединяват. Например, нека нарисуваме една линия на конкава (вдлъбната страна на леща):


Отбележете веднага, че рисувайки една и съща линия, аз автоматично създадох и конвексната фигура (изпъкналата страна на лещата).това е което Таоисткия мъдрец Лао Дзъ е имал в предвид, когато е казал, че всички противоположности възникват заедно и едновременно - както в нашият пример конкавата и конвекса бяха "извикани в съществуване" едновременно.

Още повече, не можем да кажем, че линия разделя конкавата от конвекса, защото те си споделят само една единствена линия. Тя не само че не разделя конкавата от конвекса, но и прави съществуването на едното без другото абсолютно невъзможно. Поради единствеността на тази линия, няма значение как ще нарисуваме "конкава" - в момента, в който я рисуваме автоматично създаваме и "конвекс". Така, никъде не бихме могли да открием конкава без конвекс - те, както и всички противоположности, са свързани във вечна прегръдка.

Всички линии, които откриваме или сами конструираме в природата, не само разграничават различни противоположности, но и ги обвързват в неразделимо цяло. Линията, с други думи, не е граница, защото, било то мисловна, естествена или логическа, линията не само разделя и разграничава, но и събира и обединява. границите, от друга страна, са пълни илюзии - те претендират, че разделят неразделимото. В този смисъл, реалният свят съдържа линии, но не и граници.

Реална линия се превръща в илюзьорна граница когато си представим двете и страни като разделени и несвързани една със друга; това се случва, когато приемем външното различие на двойката противоположности, но игнорираме вътрешното им единство. Линия се превръща в граница когато забравим че вътрешното съществува заедно с външното; когато си представим че линията само разделя, не и обединява противоположностите в същото време. Няма никакъв проблем с чертането на линии - стига да не ги объркваме с граници. Добре е да разграничаваме удоволствието от болката, но е невъзможно да разделим удоволствие и болка.

В днешно време продължаваме да създаваме илюзьорни граници по аналогичен на Адамовия начин - като че ли греховете на бащите са се предали на синовете и дъщерите. Започваме, следвайки линиите в природата - бреговете, гористите пояси, небесните линии, повърхностите на скалите, на кожата ни; конструираме и наши собствени умствени линии - идеи и концепти. Посредством този процес сортираме и класифицираме аспектите на нашия свят; научаваме се да разпознаваме различията между вътре и вън в собствените ни класификации: между това, което наричаме "скали" и това, което не е "скали"; между удоволствието и това, което не е удоволствие;между това, което е високо, и това, което не е; между това, което е добро, и това което не е добро....

Вече има опастност нашите линии да се превърнат в граници - разпознавайки експлицитните различия, но забравяйки за имплицитното единство. Утвърждаваме тази грешка като продължаваме да наименоваме, да прикрепяме дума или символ към вътрешната или външната страна на даден клас. Думите, които използваме адресирайки вътрешната страна на клас, са вече определено разделими по смисъл - "светлина", "горе", "удоволствие" са обозримо разделими и ни дават възможност да ги разграничим смислено от думите, които използваме за охарактеризиране на външната страна на даден клас - "тъмно", "долу" или "болка".

Така ние придобиваме способността да манипулираме символи независимо от принадлежащите им противоположности. Например, мога да напиша изречението: "Аз искам удоволствие" и в това изречение никъде дори не се и загатва за необходимата противоположност на удоволствието - болката! Посредством думите вече мога да разделя удоволствието и болката в ума си, въпреки че в реалния свят те не съществуват разделени. Именно в този момент линията между удоволствието и болката се превръща в граница и илюзията, че двете са разделени, започва да звучи по-убедително. Не отчитайки, че противоположностите са всъщност просто две имена на една и съща реалност, един и същ процес, започвам да си въобразявам, че тези две страни (процеси) са различни и са противопоставени (насочени една срещу друга "реалности"). Л.Л. Уейт коментира: "Така незрелият разум, неспособен да избегне собствената си предубеденост...е осъден да се бори в усмирителната жилетка на собствените си дуалистични (илюзии) - субект-обект, време-пространство, дух-материя, свобода-копнеж, свободна воля-закон. Истината, вместо да бъде приета за една, се обагря от безбройни противоречия. Човек не може вече да оцени правилно мястото си в цялото, защото човеците създадоха от единия свят, два."

Като че ли в основата на всичките ни проблеми е тази ни тенденция да създаваме конвенционални карти (изпълнени с граници) на реално съществуващите пространства в природата (където граници няма) и след това напълно да объркваме картите с действителноста. Както Корзибски и известни други семиотици подчертават, нашите думи, символи, знаци, мисли и идеи са просто карти на реалноста/действителноста, не самата действителност - "картата не е територията". Думата "вода" няма да задоволи жаждата ни. Въпреки всичко, живеем в свят на карти и думи и ги приемаме за истинският свят. Следвайки стъпките на Адам напълно сме се заблудили в този наш създаден свят от фантазийни карти и граници - тук започват и най-страстните ни битки.

Повечето от "житейските ни проблеми" са базирани на илюзията, че противоположностите могат и трябва да бъдат разделяни и изолирани една от друга. Но тъй като всички противоположности са просто аспекти на една основоположена реалност, подобни действия можем да оприличим на опити да разделим двата края на гумен ремък - всичко, което можем да сторим е да опъваме все по-силно и по-силно, докато накрая нещо брутално се скъса.

Така може би вече бихме разбрали идеите, заложени в древните световни традиции - там този, който е вижда през завесата на "противоположностите" е наричан "освободен". Поради факта, че той е "освободен от двойките" противоположности, животът му е освободен от фундаментално безсмислените проблеми и конфликти, характеризиращи войната между противоположностите. В пеоцеса на търсенето на (вътрешен и външен) мир, той не се стреми вече да манипулира противоположностите, а ги прехвърля; издига се над тях. Не добро срещу зло, отвъд добро и зло; не живот срещу смърт, а централно осъзнаване, прехвърлящо и двете. Целта е не да разделяме противоположностите и да преследваме "позитивния прогрес", а по-скоро да унифицираме и хармонизираме позитивите и негативите чрез откритието на основа, която ни прехвърля отвъд конфликтите, обединявайки и "двете" страни. Тази основа, както скоро ще разберем, е единното съзнание. Междувременно нека погледнем как в Хиндуистката Бхагавад Гита е представено освобождението - не "освобождение от злото", а едновременото освобождение от двойките (противоположности):

Приемайки нещата, такива каквито са
Не вкопчен във успехи и провали
Дори и в действията си не е завързан
Той е този, който е напълно освободен
Който нито горчиво съжелява, нито е във нужди
Защото този, който е освободен от двойките,
е лесно освобождаван от конфликти.

в светлината на Запада да бъдеш "освободен от двойките" е да откриеш Небесното Царство тук и сега, на земята (дори и ако повечето съвремени евангелисти забравят това послание), защото Раят не е място на позитиви без негативи (популярна религия), а място на осъзнаване несъществуването на противоположностите или не-двойствения характер на заобграждащата ни среда. Според Евангелието на Св. Тома:

А те Му казаха, питайки:
Ще успеем ли тогава, след като сме деца, да влезем в Царството?
Исус им каза:
Когато направите двете едно и
когато направите вътрешното като външното и
външното като вътрешното,
и горното като долното;
и когато направите мъжа и жената в едно,
тогава ще влезете в Царството.

Тази идея на "не-противоположности" и "не-двойнственост" също заема централно място в Адвайта Хиндуизма (advaita - "не-двойственост", "не-две") и в Махайана Будизма и е красиво представена в един от най-важните Будистки текстове:

Лъжливата представа учи, че такива неща като светлина и сянка, дълго и късо, черно и бяло, са различни и трябва да бъдат разделяни, но те не са независими една от друга; те са просто различни аспекти на едно нещо, те са начини на релация (отношение), не на реалност. Условията на съществуване не са от взаимноизключващ се характер; по същество нещата не са две, а едно.

Множество са цитатите с подобно съдържание. Всички те насочват вниманието ни към една, основна идея - действителноста е единство от противоположности. И след като именно наложените от нас граници във реалността я нарязват на неизброими двойки противоположности, твърденията на всички тези традиционни учения за освободеността на реалноста от тези двойки е всъщност становище, че в реалността граници няма; че действителноста не е с двойнствена по характер, а е безгранична, единна.

Така, краят на войната на противоположности изисква (от нас) да престанем да жонглиране с противоположностите, насочвайки ги в бой една срещу друга, и да предадем всички граници. Самата война на противоположности е сигурен признак, че някъде, някакси сме приели граница за истинска. Лекът за тези симптоми е в третирането на проблема от корена му, в излекуването ни от нашите собствени илюзии - границите.

Но ние се питаме: Какво ще стане с водещата сила на прогреса ако започнем да виждаме всички противоположности като една? Е, с повече късмет, той ще спре, а със него и неудовлетворението ни, което се храни от илюзията, че тревата е по-зелена от другата страна на оградата. Нека бъдем ясни по този въпрос: тук нямам в предвид, че ще престанем да правим прогресивни открития е медицината, селското стопанство и технилогиите. Ние само ще спрем да подхранваме илюзията, че щастието ни зависи от тези неща. Когато прогледнем през илюзията на нашите граници ще успеем да видим, тук и сега, вселената такава, каквато Адам я видя преди Падението: едно органично единство, хармония от противоположности, мелодия от позитивно и негативно, наслада в играта на нашата вибрираща същност. Когато осъзнаем противоречията в тяхното единство, дисонансите се стопяват в хармония и битките се превръщат в танци; старите врагове - в любящи приятели. Тогава заставаме в позицията на приятели и обгръщаме цялата наша вселена, не само половината от нея.

______________
Предишната ЧАСТ ПЪРВА