автор: Deida

Главата ми – ръждив варел с мазут
Не са очи – това са две пробойни
и не сълзи текат, а капки студ
и се процеждат мислите ми гнойни
Клокочи мозъкът ми – топла кал
Избива и се свлича по лицето mи
Застива като маска - сив метал
извайващ сатанински диви сцени
Главата ми загива в своя прах
Потъва и се дави в чужда плесен
Задъхва се във ужас и от страх
Трепери и се гърчи в задух бесен
Главата ми се дави в глух порой
Заспива умътрвена във съня си
Отровена повръща черна лой
И влачи се попарена, навъсена
Главата ми – пропаднала жена
Окаяна, насилвана и болна
Останала без нищо на света
Беднячка стара. Зла и недоволна
Главата ти – разпадаща се плът
Проскубана, проядена от хора,
От времето зачена грях и смърт
Не плаче вече, но и не говори.
Главата ти умира без протест
Наследство е оставила, което
не знам дали ще й направи чест –
сега е живо само в мен сърцето.
Орисано да дири 100 неща
И докато намери, да не спира
Ала открива само вечността,
а зърне ли я, тя във миг умира.
Потоп от болни думи през деня
Продрани, разпокъсани, кирливи
В нощта сърби смрадливата вина
И се чифтосват спомени плешиви
Порой от изпоцапани мечти
мизерни, тиризливи, даже мъртви
Коя, по дяволите, беше ти?
Не чу ли как се молих и те търсих
Да ми помогнеш да строим земя
За нас на тази място не намерих
Кога съм аз? Остана само тя
Фалшиви ли сме или сме умрели?
Или сме само вятър и мъгла?
Или пък съвпадение жестоко?
Илюзия? Утопия? Мечта?
А Бог е само (не)възможен отговор...