автор: mastilo

Човечето, което ми заплете косите,
избяга. Върна се. И пак избяга.
И пак. Не съм пълноценна.
И връзка не съм.
Стара видео лента в килер,
която времето разпрашава.
При каквито и условия да ме съхранява,
етажерките преливат от клишета.
"Изкуството е среща със смъртта."
Сега премитам гробището
на забравените шлагери. Здравей.
Това, което се говори може да не е истина,
но истина е, че се говори. И хвърлям
по-голяма сянка от самата себе си.
Плача. Ръждиви струйки в писоар.
Момент. Заето е. Как не разбирате!
И какво правя тук? Разливам се.
Този интимен сърбеж да се изповядам
е лакомство. Форма без шев,
дрехи без шев, еди какво си без шев.
Съвършенство!
И така, разбрах че съм пълна невежа.
Факт, на който човек не може да не завиди!
Заради симетрията. Не имитирам.
Не играя. Не посипвам с болка везната.
Глупачка... Но Любовта ми
не е акционерно дружество!
Какво като е нарушено равновесието?
Несправедливостта не рисува цветя.
Не искам устните ми да цъфтят
в широки гробовни усмивки.
Отварям гърло за да запрегръщам въздуха.
И влизам в кадър.
Този филм е за подобието,
митовете, вредността на истината.
И ужасът идва винаги отгоре.
Нямам ваксина, ваксина срещу истина.
Пак сърбеж. Сърбеж за справедливост!
Няма.
Едни работят, други кръстосват ръце.
Трети, свещенниците, благославят,
и първите, и вторите, за техните
общественополезни функции.
Апатична, асоциална, алергична...
Как да не си измия ръцете?
Довиждане.