автор: kr3t3n

Лято 2401, ден 12 от Сянката на Луната.

Ако слънцето беше упорито в задачата си да направи живота истински ад за Тенадар, то неговото желание да достигне до Вранос навреме може единствено да се сравнява със свръхестествените способности на Боговете.
Младият сариец крачеше настървено по дюните на Пустинята на Опала и си повтаряше, че не трябва да спира, не трябва да почива и не трябва да мисли за миналото. Дори не смееше да се обърне назад, макар че вече беше на стотици километри от родният му Терианопул, столицата на някога могъщата империя Сария. Терианопул беше нападнат от ордите на лорд Нирион и само за три нощи бе изпепелен, а жителите му изклани. Малки изключения, като 23 годишният Тенадар, бяха успяли да избягат навреме и се бяха пръснали във всички посоки. Всички бягаха към близките градове да търсят подслон с надеждата един ден да се обединят отново и да си върнат властта над Терианопул.

Самият Тенадар беше обикновено момче, но събитията промениха съдбата му завинаги. Той вече бе белязан от болката да види целият си живот опустошен пред очите му и да почувства какво е да загубиш всичко скъпо за теб без да можеш да промениш нищо. След като се поотърси малко от превижяното и се зачуди какво да прави сега, той реши че именно във Вранос може да намери помощ и да спре да си почине, за да събере мислите си. Колкото и да не му се искаше да го прави. Още се мяркаха пред очите му локвите кръв и пламъците на дома му. Чуваше как сестра му пищи докато я влачеха слугите на Нирион. Макар и да беше син на прост колар, Тенадар можеше да се похвали с разсъдъка на мъдреците, както и с ловкостта на войните. Още от малък той се бе научил на много и дори беше започнал да изучава малката си сестричка, Дамени. С най-добрият си приятел, Илиандър, пък, често се фехтоваха и така поне малко бе овладял изкуството на меча. Вярно че никога не бе виждал дори истински меч, но и с дървените пръчки боли достатъчно при удар, за да се научиш как да се отбраняваш. Ето че тези часове и дни прекарани над усъвършенстване на знанията и уменията му, сега се оказваха много полезни и може би жизнено важни за него.

Въпреки всичките усилия които полагаше да загърби миналото си, злочестата си съдба на безпризорен, беше му изключително трудно. Терианопул не беше само град за него, столица, за него беше нещо много повече, за него беше дом. Там бяха всичките му близки, роднини, приятели, изгубената любов. И всичко това изчезна, изведнъж се стопи. Дори неговото спасение беше подчинено на случайността, на едната простичка случайност, той успя. Защо точно той, с какво беше по-специален от останалите? Този въпрос мъчеше Тенадар през целия му път към неизвестното, чустваше се сам, изоставен от съдбата. Милионите звезди сега му бяха единствената утеха, а слънцето блестеше по-силно отвсякога. Точно тогава той разбра, че може би Вранос е единственото му спасение. Спасение на тялото и на духа. Но защо точно Вранос, защо точно този загадъчен град? Идеята го озари изведнъж, в момент на невероятна тъга и отчаяние. Вероятно имаше нещо повече в това негово хрумване, нещо свише. Затова той продължи устремен към своето спасение.

Слънцето тъкмо преваляше над най-далечната дюна на хоризонта и иззад планините от пясък се мярна нещо тъмно. След още няколко крачки маранята се разпръсна и ясно се очерта една от бойните кули на крепостната стена на Вранос. Обикновено от кулите забелязваха хората в пустинята от рано и последваха викове, но сега Тенадар не чу нищо. След като се приближи още по-близо докато слънцето почти се скриваше под пясъка, той видя, че кулата е празна. Нямаше го постовият. Това можеше да значи само две неща. Или града празнува нещо и всички са на площада, или е бил нападнат. Не се чуваха празнични викове и музика, така че малкото надежда, спотаена в сърцето на Тенадар, започна да се свива и той усети още по-силно самотата си. След премислените варианти защо постовият липсва, и защо кулата е празна той се прикри, затаи дъх и извика.

- Пазителю на Вранос, тук съм за да търся обежище, Има ли някой да подслони един скитник от приятелския Терианопул?

Но уви, минаха няколко минути, а въпросът му не получи отговор. На кулата нямаше никой, входът към града не беше преграден и всеки съвсем спокойно можеше да премине. Тогава Тенадар усети невероятна болка; той предчустваше, че нещо лошо се е случило, колкото и да не му се искаше той веднага помисли за злият Нирион и неговата кръвожадна армия. Изменощял, постоя няколко минути на входа на града, чакайки нещо да се случи, независимо какво.