автор: Crusader_

Старият маг отново залягаше стабилно над чашката. Барманът разумно наливаше кехлибарената течност всеки път, когато тя се изпразнеше.Не бе нужно много за да направиш математиката – магьосникът се вкисваше без своето питие, а вкиснат магьосник бе способен на всичко. Барманът си представи как мазето му се изпълва с плъхове или, недай си боже, да накара жена му да си поиска...
Потръпвайки, той побърза да налее, кълнейки мълком злобните магове и гадните им номерца. И от време на време гадния орк, за който се бе оженил. В това време понапилият се маг си мислеше за съвсем други неща. Не че ако знаеше за вътрешната драма на този, който поддържаше чашката му пълна, щеше да има значение... Казваше се Харалампи. Съгласете си – да си маг в столичния град и да се казваш Харалампи си е проклятие само по себе си. Другия проблем на пияндето бяха уменията. Практически липсваха. За да си истински жрец и да се издигнеш до архимаг някой ден, трябва да си чист по душа. Така учеха самите архимагове... На него обаче му стигаше да погледне добре закръгленото дупенце на елфката – сервитьорка за да разбере, че изобщо не е чист... Отдадеше ли се малко на игра с въображенито си, можеше лесно да открие колко точно не е чист. Директна единайска по скалата до десет. Младичката елфка се наведа да приеме поредната поръчка и мигом се превърна в дванайска. Въздъхна. Така или иначе годинките натежаваха. Преди да успее да се отплесне в наприятни мисли за лумбагото и новичките сини хапченца, наречени „Вярагаргара” и предлагани от алхимиците напоследъх, Харалампи бе прекъснат от як удар по рамото.
- „Що праиш, ве келеш”
- „Който и да си що не земеш да ми ...”, но не успя да довърши – пред него стоеше застаряваш гигант – минимум два метра, па и отгоре – снажен и с твърде заможно изглеждащо шкембенце, и се хилеше с обеззъбена усмивка. Нещо прещрака сред алкохолените пари, минаващи за мозък при мага. – „Марко !” Бай Марко „Кралчето” бе най-страшния герой сред всички, кръстосвали белия свят, с цел поне малко да го почернят. Мили девици минаваха с десетки през ръцете му – и не само през там – хиляди бяха паднали под меча му и съкровища безчетни засипваха пътя му и изтичаха през пръстите му. Всичко това беше в миналото. След закона за реституцията Марко взе стотина декара лозе и с наема, който му плащаха от една голяма фабрика за сгъваеми жезли, се кротна. Говореше, че даже се бил оженил. За девственица.
- „Що щеш от мен ве, Маркич” – мина на бърз благоевградски магът – „Откога не сме се виждали...” Така си и беше – не се бяха виждали от паметното клане на подстъпите край Силистра – триста свине се заклаха тогаз, но нямаше и едничък кибрит. Ако не беше Харалампи, да запали огньовете на съдбата, да свали парченце разтопен пламък от Съдбовния Връх, барбекюто нямаше и да стане... Станеше ли дума за яко хапване(и пийване), Харалампи се превръщаше в невероятен маг. Поне трето ниво. Минимум.
- „Аве викам си – земе се отбия те видя как си. Нал се сещаш... Старите времена...”
– „Ясна е тя работата” каза си Харалампи - „Кога те изрита твойта ?” попита магът с известна доза съчувствие.
- „Ау-у, мани я дъртата му мастия. Аз за два дни да отида до драконовата бърлога в командировка и какво – тя си намерила някакво младо елфче... Шлосерче... Гнусар – дано да си отреже средния пръст !” закани се Марко, с частичка от старата си злоба, но види се фитила му се беше поодължил. Или поувиснал. Та му мина бързо и седна до мага, който го гледаше с вече неподправено любопитсво.
- „Хайде, хайде Маркич. Девствениците не са стока – ти трябва да си наясно с тая работа. Пиини едно... па и две - три” добави, като видя колко бързо се възползва от съвета му гиганта.
- „Какво си намислил ве кралче – казвай, че бързам по магьоснически работи” което не беше чиста лъжа - Харалампи имаше пет ката непрано бельо, които го чакаха. Така че лъжата бе по-скоро мръсна...
- „Гледай сега мъжки” отпочна Марко – „Що ще речеш да хванем друма. Ей как ме сърбят ръчичките да размахам мечлето... Па и меча също” захили се той – „Не е като да има какво да губим... Чувам, че и рейв партитата били върха напоследък” завърши пенсиониралият се герой малко несигурно. Харалампи се вгледа в чашката пред него. От бая време търсеше отговори в нея и не беше, като да бе намерил. Поне не и смислени. Е, беше намерил петаче, докато лазеше към вкъщи... Може би наистина беше време за промяна... Нейде в него нещо диво се надигна, а заедно с него се надигна и магът – драматично се олюля и не толкова драматично се хвана за плота, за да не падне.
- „Хайде да ги почваме” изръмжа той. Марко само това и чакаше – хвана го през рамото и с юнашко клатушкане двамата герои се намериха на улицата. А там, под един навес, един мазен и дебел орк продаваше кучешки кебапчета, които осоляваше, като прокарваше ръце по тлъстото си шкембе. Доказано хигиенично упражнение.
- „Е те тфа е храна като за нас” ухили ли се гигантът и набързо поръча по две кебапчета. В питка. Взеха питките и спирайки на сянка, двамата захапаха със настървение сочното(и добре осолено) месо. В този миг, сякаш отстрани, погледът на мага се плъзна по тях – две фигури, проснали се сред праха. Двама пияници. Ощетени. Ограбени от живота. Разбити. Жалки... Вгледа се в очите на бившия знаменит герой.И видя същото като в своите очи. Пречупване. А то не се лекуваше. Даже и с по две кебапчета. В питка.
- „Дали да не влезем за по още едно преди да тръгем” попита Харалампи
- „Защо пък не, старче” отвърна му Марко – „Защо пък не...”