И всички вече можеха вече да пътуват, без някой да ги пита на къде и защо. И всички тръгнаха нанякъде. Едни като птици през есента да търсят къде да стоплят измръзналите от съществуване души. Други като пръст в празен джоб с дупка се провираха през отвора с надежда да напипат нещо ново от другата страна.
Едни останаха и започнаха дългото пътуване към себе си , а други се качиха на движението, за да стигнат до себе си.
Но Всички се оказахме неподготвени – хем бяхме готови и узрели. Също така се оказа, че колкото си по узрял, толкова по-бързо тупваш от клона и се натъртваш. И ако нямаш сили да се поотупаш и пак да тръгнеш, загниваш и ферментираш.
За тези които стигнаха за там накъдето тръгнаха е този словопис, а също и за усмивките от спомена на пристигането.
Отдавна сме далече от там, където сме пораснали , изкопали сме си хралупката на новия живот, украсили сме си я с пера и клонки.
Тази вечер сме в увеличена група без нарочно суетене около специален повод. Събрали сме в една пространствена единица и веднага, някак естествено, се оказваме притежатели на един много важен по време на съборословие индивидуален аксосоар за чаши– малка халка със закачена фигурка, която се поставя на столчето на чашата. Следиш си физическата разположеност на своята фигурка и така принадлежноста на една и съща чаша към една и съща ръка или по скоро уста, се запазва през цялата вечер.
Виждам най-различни чаши наоколо - от безлични сокове седнали със събрани колене на дивана, до самодоволни уискихранители до бара и бъбриви коктейлисти създаващи движение и суетене. Всички имаме поне едно нещо общо - славянско спрягане на корените.
Винаги когато се съберем заедно естесвено стигаме до онези истории за началото и прохождането тук - и се оказва че са смешни до нереалност или нереални до смешност.
Та чашата с тропическия плод, увит около столчето, разказа как през първата седмица на континета влезли в ресторант. След бързо сканиране на менюто бил в хармонично разбирателство със себе си относно избраното. Тогава се обърнал със забит в менюто пръст към келнера и задал въпрос, автоматизиран от дългогодишен опит в български ресторант: « Извинете, днес това има те ли го ?» Какви ли спазми са получили фините мускули на лицето на келнера, за да изрази недоумение – той просто няма как да разбере такъв въпрос. За него никога не се е разминавала писаната описаност с реалната наличност в рестранта.
Чашата със китарата не се стърпя да разкаже за първото си интерво за работа. Тогава англииският му език се е свеждал до купчина думи, които може би имат смисъл , но влизат в ушната мида стихийно и болезнено. След като минал през месомелачката на всички въпроси и се чувствал все по уверен, че няма как да не вземат такъв самороден гении, прозвучал стандартния северноамерикански въпрос за интервю «What position do you see yourself in 5 years?» Отговорът вече е влязъл в наръчника на северноамериканския новодошълец: “Ами аз се виждам на бюро с компютър , да седя на стол и да работя”
Че бяхме дошли тука да работим няма съмнение, но се оказа че така както ни размахват знаменцето “Добре дошли” така ни поставят да се въртим в кръга наречен “ местен канадски опит” Е как да имаш местен опит като пристигаш с 4 кашона и много преведени дипломи. Е да, ама ако нямаш местен опит, няма да да почнеш работа и т.н докато ти се замае главата от къде да дръпнеш конеца, та да започне да се разплита кашата.
По този повид Чашката с лимонче също раказа как дълго време е бил като хамстерче, което кара безкрайно колелото, без да стигне до никъде - винаги на интевютата за работа се забождал ключовия въпрос за “местния опит” И един ден, когато получил вместо оферта този въпрос отново, той изправил и енергично почнал за да се опипва по дрехите като човек който търси нещо загубено из джобовете. На учудените погледи обянил, че си търси “местния опит”.
Чашата с високо столче, засукана шапка с перо около врата и скоростен оборот на червеното си съдържание се сети за своята първа пържола в ресторант. Диалогът разбира се завъртял около “Как бихте желали своята пържола - medium “? И тогава цялато негодувание към такова предположение на келнера се изстрелва в отговора “ А, не , искам я голяма.”
Е, без съмнение изражението на келнера е било достойно да влезе в колекцията “Удивени маски” изваяни от сюрреалистичен артист. Рефериращата размера реплика със сигурност е моделирала изразителни гънки на худоствения образ, който всъщност е питал как да поднесе пържолата – като червеникава маса, която плаче с кървави сълзи да остане поне още малко във фурната ( “rare”) или като кафява сухота, която да се гърчи в чинията (“medium” или “well done”)
Устремлението ни към големия размер винаги е мерило гърди с вътрешния гъдел - да докажем, ако не на околните, то на себе си. че сме на положение и то не какво да е.
Леко разкършване на устни отпуснати от конячения кехлибар ускоряват постепенно движението на една друга история. Тя също е от групата в която местната терминология хвърля предизвикателна ръкакавица на “емигрантския английски.
Когато благоверната съпруга с дни е прелиствала и ровила информация за краткодневни почивки, най-накрая открива търсеното приемливо пресичане на ценовата права с оста на нивото на предлаганите благини. С горда нотка на завоевател обвява че е намерила един много атрактивен “ Бед&брекфаст” за годишната почивка на семейството. Тогава съпругът със леко раздразнена и полуобидена нишка в гласа разяснява “ Мила , ние вече имаме пари, не е нужно да ходим на Беден брекфаст” можеме да си позволим нещо по така………което е въпросното “ Bed&Breakfast”
Великолепният взрив на нашия смях благодари с дълбок поклон на съпружеските филтърни власинки в ушния апарат, които така умело са преплели в едно българската народопсихологията с ограничения наличен инвентар от англистики.
Тумбестака със коктейл без никаква джаджа за принаделжност започна да се смее изведънъж високо на джинтоник и разказа любимия си случай достоен за приза “Баш българин в чужбина” В предисторията трябва да се спомене, че всичко започнало със утвърждаващата се напоследък в някои интелегентски среди коледна традиция да се яде собственоомесен суджук. Защото, видиш ли, местните предлагания на континента не могат да се доближат до високо изискания аромат на Български суджук. Всъщност традицията е: около маса със сурово месо да се пийне червено вино и да се завърже приказка на панделки и фантифлюшки. Това, което се получава, е разбира се класически мокър суджук на гердани готов да бъде метнат да виси като пране на балкон в центъра на града .Оказа се че тази инициатива направи неочакваното откритие на един неописан от козметичните гиганти ефект - омекотяване на много напукани и сухи ръце, тъй като мазнината от месото, докато се меси, смазва и най лошите пукнатини и отвори на зимата.
Да се върнем на историята в която с една такава токущто изляза продукция се случило да се извиси не само до високите пирони на гаражната естествена сушилня.
Неотложни фиансовоувеличителни причини принудили “Производител” да поеме към “по-голямия брат” на юг . Когато се отива някъде с продължително отсъствие се взима със себе си най-скъпото или нещо дето милееш много за него. Това се оказало 10-тина килограма мокър суджук, който плаче да бъде окачен за изсушаване . Че то как и да се раздели човек с такава продукция която само като я погледнеш предизвика слюноотделяне и винено вдъхновение.
Резултатността е на едно велико и рисковано решение . С риск за грозна и нечовешка гранична конфискация, мокрият суров суджук скрит тайно в багазник се отзовава без виза в US, точно като някой българин отишъл уж на ексурзия до там след 10-ти, но решил по дълго да се полюбува на природата. И както се казва, има някои чудеса дето съществуват от въздух и вода. Е, нашите безкрайни дълги върви със сурови суджуци имали вече достатъчно поета вода, която било здравословно вече са се изпари и за това трябвало въздух.
И след толкова многословие и предистория си заслужава да се види гледката на великолепно ново Ауди, паркирано в поземния гараж на многозвезден хотел в Страната на Демокрацията и достолепна българска фигура която отива всяка вечер да окачва надлъж и шир в купето, с любов и умиление, масури със суджуци да съхнат през нощта с леко открехнати прозорци за проветение. След този активен нощен живот меспородуктът е вещо прибиран всяка сутрин и возен в багажника по центрани улици и паркинги покрай офиси и магазини.
Тази случка веднага става любима на цялата компания от чаши в стаята и обира всички набързосътворени призове. Започва да се дообогатява със въпрси от вида ” А как ли е миришела кожата на Аудито след 3 седмици съвкупление с ароматите на подправки и месо?” или предположение като” Абе то сигурно като са изсъхнали суджуците нашите хора са ръфали щафети, както са цели, защото къде ти в многозвезден хотел остър нож, за да нареже не мноооооого тънко мезето.
Всички чаши бяха единодушни че след тази суджучена история всички други ще бледнеят като старо знаме на пилон пристанало на слънцето.
Спираме със спомнянето - в тези късни часове на вечерта, след такъв дърдорообмен на челен опит в културната и езикова адаптация на първопрохождащите, почти всички чаши са за реанимация и трябва са им се назначи бързо течностпреливане.”