автор: jelyaznovski

Р Е В Н О С Т


На Зого страшно му се играе. Тича по пътеките, прескача лехите. На полянката се върти като пумпал – гони опашката си и много се ядосва, когато не може да я стигне. Ядосва се и когато я стигне и я ръфне. Но най- обича Зого да се среща с Ричи.
Ричи е типичен домашен помияр. Съседката го отгледа от кутре, след като им отровиха две расови кучета. Върху неугледното животно тя прехвърли всичките си още неугаснали чувства. Кучето й отвърна със същото. Сега Ричи я дебне да се върне от работа, запълзява по корем, затваря очи и с някакво безкрайно упование чака поне едно единствено докосване.
Зого наблюдава този ритуал всяка вечер. Опира муцуна в оградата, спира да диша и наблюдава.
В първите дни, когато го пуснахме по двора, любопитството му към Ричи беше искрено и вдъхновено. Наскоро след това съседката дойде вкъщи да му се порадва.
- Хубавец! – прегърна го съседката.
Зого примижава сдържано.
- Хубавецът на леля! – гали го съседката. - Хубавецът на леля!
А оттатък оградата изведнъж някой заплака. Като малко дете – проточено, безутешно. Плачеше Ричи.
- За първи път виждам куче да плаче – казвам на съседката.
- Ами, ами… - отговаря неопределено тя.
А оттатък оградата Ричи наистина плаче – не вие, не скимти, а ридае и гълта хриповете си.
Съседката нещо се разбърза, засуети се, изглежда се почувства като виновна и си отиде.
Така Ричи намрази Зого. Намрази го с откровена кучешка ярост и само телената ограда зарешетява настървението му.
А Зого играе. Щом го пуснем на двора, той тича към оградата. Баф, баф – известява, че вече е на разположение. И Ричи връхлита връз мрежата. Зого обича да слуша как Ричи се задавя от лай, слуша го почти неподвижен, безмълвен, даже не и напрегнат. Ричи скача по мрежата, Зого стои вторачен в съседа си, докато гласът на Ричи изтънее до юношески октави.
Тогава Зого се обръща, показва на Ричи безразличния си задник и тръгва да обикаля двора. Не му е интересно да слуша някакво си пале…