автор: Alisa

Здравей!Да помълчим ли пак,
обесени на всичките си откровения,
по-тихи от пръстта, в която някога ще легнем?
Или да викна думите, да ти разкажат
за всичките пристанища. Отплаваме
по мъничко от тях и себе си.
Сбогуваме се с хиляди компромиси,
и хиляди вини, и много клетви.
Забравяме ги после. Те ни помнят
с обидата на всичките ни ближни.
И сигурно се лъжем, че прощават
отсъствието ни разплакано в очите им.
А ние с тебе скитаме и искаме
на себе си навярно да не липсваме,
да се намираме на всяка гара,
във всичките небета непреплувани.
И после опрощаващо сънуваме,
че се завръщаме от някой опростени
и сядаме на масата, пред хляба.
И сме си себе си, и се живеем,
и тайно ходим в парка да говорим
с безмълвието във очите на врабчетата.
И търсим във джобовете трохички,
и после сепнато и гузничко се сещаме,
че точно от трохите сме направили
небе за някого и сме ги апликирали,
и сме му шепнали за звездните си същности…
И всеки път си знаем - няма връщане,
и затова като къртичета копаем
тунели на душите си във тъмното.
Опипом е, но някак си се доверяваме
на сетивата си и търсиме спасение.
И се заплитаме във корените на тревите,
които някога сами сме сели с тебе,
докато някой много искрено е вярвал,
че после ще се радва на сеитба…
А "после" не е имало, защото
след нас са избуяли само плевели
и диви храсти. А пък ние двамата
сме брали капчиците кръв за зимата,
за да си правим чай от шипки за настинките.