автор: jelyaznovski

П О П У Л Я Р Н О С Т
Смрачава се. И става все по –студено. Натискам газта и с малко виновна скорост навлизам в междуселския път. До селото не е много далече и май ще преваря тъмнината. И не запалвам фаровете. Нещо шавърка обаче по банкета. Копчето и моят подвижен фенер оглежда наоколо. По банкета бърза дребна фигурка. Наближавам . Дете. Момче. Сгушило се е в якето си, ушанката е опряла до носа, раничката е повече част от палтото, отколкото уред за багаж. Спирам.
- Здрасти, приятел! Закъде по полето?
- Прибирам се – казва момчето без да ме погледне.
- Що се не повозиш при мен?
Фигурката се поизправя, носът открехва ушанката и момчето ме поглежда.
- А-а, ти ли си? – Малкият дръпва вратата и се настанява до мен.
- Нима се познаваме, млади господине… - казвам и се мъча да налучкам физиономията му. Макар че вероятността е нищожна.
- Ти не ме познаваш, но аз знам – ти си оня с кучето.
- Е да, аз съм оня с кучето. И откъде знаеш.
- Че кой не знае. Всички знаят.
- Какво?
- Че е чау-чау. Че е красиво. Че е мъжко и хапе.
- Не е малко. И като сме такива познати, да ми кажеш поне кой си…
- Петко съм. Аз съм сина на чистачката.
-. На коя? На коя?
- На чистачката на кметството…
- Аха, ясно! – макар че изобщо не вдявам. – И защо си тръгнал сам посред нощите?
- Е, чак посред нощите. Свършихме училище, другите ги качиха в микробуса, за мен място не остана и тръгнах – е къде е…
- Да бе, вече си голям, можеш да се опреш на вълците!
Петко ме поглежда дали се шегувам, но няма време да го провери подробно, защото навлизаме в селото.
- И къде да те оставя, господин Петко?
- Където ти е удобно.
Оставям Петко пред кръчмата.
- Много здраве на Зого! – казва Петко преди да трясне вратата.
Бре , тоя даже не ме попита как се казвам и благодаря не се сети да каже, обаче името на кучето знае и много здраве му прати. Какво нещо е популярността , ей. И аз съм известен покрай кучето си. Имаш една бисквитка от мен, Зого!