автор: traveller

Беше се родила едва сутринта, а вече се чувстваше безкрайно уморена и изплашена.
Някои я подминаваха равнодушно, сякаш не съществуваше, други почти я отнасяха, застрашително профучавайки покрай крехката и безтегловност. Бяха забързани на някъде, забързани в тромавата си тежест, в неоспоримата си важност и съдбоносна увереност. Светът и изглеждаше толкова запълнен, натъпкан почти до пръсване, чудеше се дали всъщност се е родила или е била инжектирана, като някаква излишност в този безумен, обзет със себе си водовъртеж. Огледа се отчаяно покрай запълнилите тротоарите гиганти, обърна поглед към увисналите като гроздове по светофарите техни отрочета, боричкащи се с преплетени тела за привилегията да скрият светлините. А когато успееха, изпаднали в див възторг от победата си, надаваха дрезгави крясъци към блъскащите се и объркано подсвиркващи конкуренти на собствените им създатели. Какво търсеше тук? Чувстваше се толкова излишно - претенциозна в света на Важните, Значимите, Владеещите. По едно време дори и хрумна да се хвърли с цялата си недоловимост в океана на Забързаните и да се остави на жадните им, непретенциозни хоботи да я изпият, претопят и изригнат в поредната струя клиширана истинност. Вратата, със светещата в червено лампа над съдбоносната си затвореност, изглеждаше безкрайно далеч и смачкващо недостижима. Това беше странна врата. Уж никога не се отваряше, Тя не виждаше дори да се открехва, а в същото време стотици други минаваха през нея, блъскаха се невъзпитано, как не ги беше срам, и някак успяваха да се проврат, да влязат през тази странна врата, през тази затворена недостижимост, водеща към тяхното сбъдване. Огледа се за пореден път наоколо с надеждата да открие някое местенце, където да се скрие, докато дойде нейния ред да мине през вратата, докато отвратителната червена лампа позеленее в изумрудена гостоприемност и останалите, внезапно сломени от победата и, се сплескат неохотно до сивотата на напукани тротоарни плочки, понесли тежестта на ефирните и стремежи.
И тогава, именно в този момент, именно когато съдбоносно осъзнаваше необходимостта да се съхрани, беше прозряла някак си своята значимост, именно тогава видя входа с надпис „Сънища” и примамливата, приглушена светлина, струяща от вътрешността му. Беше почти сигурна, че го нямаше преди малко, да, нямаше го, там беше някаква набъбнала дебелана, понесла огромни подноси с храна, някакви полуизпечени говежди мръвки, проточили тъмночервените си сокове по гладкото жълто на вдигащо пара картофено пюре; спомни си как се стичаха и пълнеха с бавни капки зейналите отвори от извадените костилки на наредените по краищата на подноса маслини; как ги превръщаха в малки хищни очички, сякаш десетки демончета, скрили се под смлените до неузнаваемост картофи шушукаха помежду си и крояха пъклени заговори. Спомни си, че в другата ръка на дебеланата имаше някаква окуцена птица без пера, със странен загар, похотливо вдигнала крака към несъществуващ любовник, а до нея, в кристална купа с причудлива форма, се любеха смесено няколко разноцветни топки сладолед; толкова смесено се любеха, че бяха потънали в локва от гъста лепкава пяна, чийто цвят и беше трудно да определи. Може би листенцата мента, надвесили се любопитно над срамната сцена, знаеха какъв цвят беше пяната, но не се сети да ги пита. А сега дебеланата беше изчезнала. Кой знае как беше успяла да се провре през проклетата врата с противната червена лампа. С всичките си подноси и изтичащи сокове, с разтопените си топки и отдадени на нищото птици с микровълнов загар и макрокосмически претенции за съблазнителност. Трябваше да използва момента, ако искаше да влезе, трябваше да побърза, защото към вратата се приближаваше поредната тромава дебелана, понесла поредните безмислени вещи към поредното осигурено предимство на затворената врата.
Затича се бързо и успя да мине през входа преди дебеланата да се настани пред него. В последната секунда видя, че тя никак не беше дебела, всъщност, беше ефирно тънка, като самата нея, но беше покрита сякаш с тонове пяна, бяла и ароматна, мамеща те да се потопиш и разтвориш в нея.
Тръгна неуверено към вътрешността на стаята. Въпреки, че не бе затворила вратата, никакъв шум не проникваше отвън. Озърна се любопитно наоколо и се вкамени. Сякаш не беше помръдвала от мястото си, сякаш беше отново сред същия полудял от бързане свят, от който опитваше да се скрие. Не...пое си въздух и леко се успокои. Тези тук бяха по-различни, не бързаха за никъде, бяха налягали лениво в сивия си сумрак и изглеждаха като заспали.
- Лии-дии-яя – прошепна някой в ухото и, толкова близо, че усети топлия дъх, прошепна го като страст, като стон на греховност, толкова нежно и унасящо, че дори забрави да се стресне.
Извърна се към гласа и сякаш погледна в огледало. Срещу нея стоеше самата тя... всъщност...не съвсем! Имаше разлики, да, имаше...жената беше с дълга коса, малко по ниска, и някак нереална, полупрозрачна и със странно унесен поглед...Унесен? Или забравен?
- Забравен – промълви на глас Лидия.
- Хихихи – изкиска се някак безстрастно непознатата – забравен казваш. Ела с мен, Лидия, ела при нас, забравените – и протегна бледата си, полупрозрачна ръка.
- Откъде знаеш как се казвам – дръпна се стреснато Тя и продължи – та аз се родих едва днес!
- Откъде знам...чухте ли я, от къде съм знаела – разкикоти се пак непознатата. – Хайде красавице, ела да ти разкажа откъде знам – и я поведе към уютно кресло до една от стените.
- А ти коя си, как се казваш? – попита плахо Тя и продължи – и този свят, този полудял свят отвън, и тук, с всичката пяна, картофени пюрета, разтопени прегрешения...къде съм, нищо не разбирам!
- Едно по едно мила, едно по едно. Коя съм питаш. Аз съм почти ти, с някои малки разлики. Съвсем дребни, но съществени. Аз съм Ана...тук съм от миналото лято, но вече познавам всички. Освен новородените като теб. Новородените, които не са стигнали до Вратата. Видя ли вратата, Лидия?
- Видях...но не можах да стигна до нея.
- Може би ще стигнеш...някой ден...може би.
- Защо, какво, кой ще ме спре? Аз мисля да опитам още днес, по-късно, когато всички тези летящи дами с подноси и запенени тела се махнат от улицата...
- Добре, добре, успокой се, всичко ще разбереш. Само не бързай. Бързите отиват при Забравените. И аз скоро ще съм там. По-скоро, отколкото съм искала. Но там е хубаво, при Забравените, всеки си има отделна стая, забравена стая Лидия, само за него, и само с него. Но едно по едно. Да започнем оттам, какво съм аз. Как мислиш, Лидия, аз какво съм?
-Жена...млада, хубава...
- Не, Лидия, не...аз не съм жена, както и ти не си жена, както и дебелата дама с пълните подноси не е жена. Ние сме Мисли, Лидия, само Мисли.
- Мисли? – недоумяващо я погледна Лидия
- Да, Лидия, да. Ние сме мислите на хората, на този човек, из който се разхождаме с теб. Някои от нас са тук, в Сънищата...викат ни от време на време. Другите са долу, при Забравените. А най-много са тези, които минават през вратата, Лидия, Сбъднатите. Те имат други светове, други светофари, други пътища, градини. Рядко някоя от тях се връща при нас. Рядко има кой да ни разказва. За другите светове. Ти какъв свят искаш да създадеш, Лидия, ако те пуснат през вратата? Ще има ли градини и фонтани? Или гори, поляни, цветя? Не, не ми казвай, не искам да знам. Може би един ден ще се върнеш да разкажеш...не ти го пожелавам, но може би...някой ден...