автор: io

Тъмното було на нощта простира нежно свойта топлина на твоето рамо. Звездите отпуска са взели и ги няма...
Сам си, само тихият лъч на луната се вижда. Спокойствие и тишина - навсякъде около теб, само нощните създания шепнат тихо на свой собствен език и те обсъждат. Докъдето ти стигне погледът - тъмнина и необят. И ти се чустваш тъй чист и непокътнат - малка частица от вселената, на която е подарена радостта да се наслади на покоя. Затваряш очи и се пренасяш в царството на мислите. Те вървят бавно, кротко... Поемаш дълбоко въздух и вкусваш мириса на зимата, със своето спокойствие и носталгичност. Вените ти, изпълнени с блудкавата досада на изминалите дни, се надуват от нахлулия в тях вятър, и ти за първи път се чустваш жив, изпълнен с енергия и смисъл.

Отваряш наново очи и впиваш поглед в безкрая. Луната учудено те гледа и с лъча си плахо те докосва по лицето. Поглеждаш я и се усмихваш - даряваш и искреността и откровеността си, като отплата за нейната ненатрапчивата компания.

Сам си, но не си самотен... Дърветата поклащат с шумолене клони и танцуват магически танц. Усещаш мириса на наближаващото утро и силата на идващия вятър. В един единствен миг, изпълнен с вечността, разбираш защо си заслужава да живееш!