автор: phifo

Петата на лятото в златен сандал днес почти заздравява,
а в мене - варовик, закусвахме с кисело утринно вино.
Препечени стари комини издухват зелена жарава.
С картини са пълни очите, но бягат от пълното виме
на злото, което пращеше от здраве, и ме беляза
най-милият враг с непростими мечти за спокойствие.
Щом мисля, че край и начало пулсират във чуждите пазви,
ще бъда далеч от свещта на живота с аморфните свойства.
Простете, но аз си затворих прозореца, зъл и неделничен,
не искам в дома си лодкар на отвъдния вятър.
И днес ще изляза от него да търся гладната мелница
за старата прахан, която горях пестеливо само с приятели.
По мрежата вън познатото гущерче вечер ловува мухите.
И то ме поглежда през хладното юрско око и се съмнява,
че ще преживее поредното си катастрофично заледяване
на цепнатините-зеници, в които векове се спасяваше.
Но още изхранвам един вдетинен, малко тъп оптимизъм,
който пазя да не смажат с последния камък по светлото.
И след спорна борба, пищялите пукат, и вярвам, че виждам
как с облекчение капките тупат

от потното
божие
чело.