автор: jelyaznovski

Първо се събуди Птичето. Никой не знае защо, но Птичето се буди винаги първо...
Бухалът цяла нощ чака на сухия клон да посрещне Слънцето, но по едно време страшно му се доспа. Клепа, клепа със жълти перденца и задряма тъкмо когато Слънцето се мажеше с вазелин, за да е лъскаво. А щом Слънцето се намаже с вазелин, нищо вече не пречи да излезе на полянката.
Бухалът хърка като акордеон, Слънцето се разхожда по полянката, а Птичето мие очичките си с роса. Хоп с едното крилце едното оче, хоп с другото крилце – другото. Оченцата гледат добре. Колко е лъскаво Слънцето, колко е красиво. Птичето не се удържа, не се стърпява. Скача на близкото клонче.
- Мале, че си лъскаво-о-о. Лъскаво.О-О-О. Хубаво.О-О-О.
- Да-а-а-а...
- И си жълто-о-о-о. И си светло-о-о-о.
Зяпа Птичето от възторг, а от човката му изхвърчат сребърни топчици. Какво е това? А, нотички.
Птичето ахка, охка - пее, а песенчицата се рони на трошици като курабия. Падат трошиците-нотички и се трупат на купчинка под дървото- кръгли, опашати, рогати и окати, една по една и заловени за ръце близначета и редички. Бре че разнотия.
Изтърколи се една веселуша, палавница някаква и се завря в храста. Там похърква Вятърът. Заплете се нотичката в мустаците му, пърха-пърха като пиле в мрежа и се завря право в носа му. Кихна вятърът, разхвърча се купчето изпод дървото. Литват нотите над полянката.
Хвърчат сребърни мушици, танцуват край листенцата горски, а Слънчицето се смее, гъделичка със сламка носа на Вятъра, той киха-бриха. Издуха нотичките над гората и ги оплете в малко облаче.
Само нашата палавуша се закачи за дъба. Столетник дъб, старик, ама и той има тънко връхче. Там се овеси непослушаната, завъртя се като фарфалак, едно листо я подхвана на пружина и я хвърли надолу.
Паячето е оплело мрежа още вчера. Нотата тупва в мрежата, подскача обратно – я, батут, листото я връща- я, федербал. Бум в клончето отгоре, бух надолу, и пак по същия път. Чук-чук по клончетата. Паячето бърза на проверка с личния си асансьор. Я, ама то се съмнало!
Катеричката поглежда от хралупката. Кой чука? Отваря вратата. Но срамота е да излизаш по нощна шапчица... Поне се се загърни с опашка. Ама опашката още не е сресана. Давайте гребена. То се съмнало, бе.
А облачето плува над дърветата, издига се и се спуща. Интересно е да се лети. Особено ако вятърът се е накихал.
Някои обаче не обичат да летят. А да спят.
Къде спи Мецана?
Вързала си е люлка на два бора, завила се е с шарено одеало. Хубаво се спи в люлка. Може да се спи чак до обед. Но нотичка пада върху й. Мецана отваря едно око. Пух – и нотичката обратно в облака. Но кой дръзва да разбута облак? Посипват се нотички. Скачат по муцуната, тичат по въжетата. Една се пъха в ухото, друга- в другото ухо. А пръстите на Мецана дебели, не може да бръкне да си извади нотата. Тябва да ходи при Щърко. Хайде ставай! А Мецана се върти и се тръшка. Тогава се скъсва въжето. Мецана тупва на тревата. Отваря и двете очи. Я, че то вече се съмнало...
А нотичките летят ли, летят. Колкото са останали.... А много са останали. Облачето плава като сребърна ладия и се оглежда в реката. Залиса се облачето, посипаха се нотички. Пляс, пляс във водата- малки фонтанчета. И към дъното.
Шаранчо побутва с муцунка топчиците. Ам-ам. Ох-ох. Не стават за ядене. Не е за неговата уста тая манджа. Когато беше време, Шаранчо се измързеляви, не учи, сега му е трудно, не знае как се дъфче нотичка. Ох, я. Добре че няма зъби, ами ако имаше, ами ако си счупи зъб... Тежки мисли... А водата вдига Шаранчо нагоре. Там е светло. Я, вече се съмнало.
Край реката тича влакче. Да се повозим, а. Облачето хваща последното вагонче. Като опашка се вее отзад. Изхвърчаха нотички близначета. Муш при машиниста. Туп върху свирката. Ту- ту- ту. Стряска се чичкото. Кой натисна свирката. И си показва лицето да го духне вятърът. Ами то се съмнало...Я да спра на гарата. Хората вече са се събудили, отиват на работа.
Спира влакчето. Качват се пътниците. Литват нотичките над покривите хорски и търсят прозорче. Да се пъхнат. При дечицата. Защото във всяка приказка има къщичка с прозорче, тук живеят дечица, и може би се казват Гошко и Женя, и са братче и сестриче.
Та свиват нотичките над къщичката, влизат през прозорчето, изтърсват се през комина, даже под врата се пъхат. Дечицата спят. На полицата стои часовниче. Една нотичка яхва часовничето, удря по камбанката. Зън-зън. Тин-тин.
Събужда се Женя, събужда се Гошко. Трият очи с юмручета. Я, то се съмнало.
Цялата стая е пълна с нотички. Ами сега? Шляпат дечицата с боси крачета. Боц, боц, ама че работа. Но Женя е вече голяма. Досеща се. Отваря шарената кутия. Вътре е пианото, дето дядо Коледа го донесе зимъска. Слага го на коленете на Гошко. Свири.
Нотичките са хващат за ръце. Отново са в редички и пирамидки. Танцуват върху пианото и влизат в него.
В това време се събуждат татко Мишо и мама Нина. И се карат.
- Защо ни събудихте, калпазани такива.?
- Ама то вече се е съмнало- казва Гошко.
- Не сме ние- казва Женя.- Едно птиче. Нали знаеш кое птиче...