в безвремието си
останахме безименни
но толкова красиво-истински
в копнежа си за сливане
дори стрелките
сякаш се преписваха
по допирът ни нежен
а подпряната луна
във теменуженото на нощта
сънуваше
прегръдката на залеза...
и посипваха се рой звезди
над задъханите ни тела
полъх на вятър
чистота
(като звуците на арфа)
под която се препълвахме
до безпаметно разливане
на влюбени ръце
вплетени в разплисканото утро
където в бяло плуваха
две прегърнати мечти...
... а беше тишина
потопена в аромат
от скитащите в мислите
... лъчи