автор: SELENA

..."Тогава погледът ми падна върху "Хълма на мъртвите води".Сега си мисля,че не аз ,а хълмът ме видя.И ме избра..."


Анани,сине,сигурно отдавна искаш да чуеш историята на моя живот.Сигурно през цялото си детство си се чудил защо баща ти е толкова странен и страни от хората.Тайните са грозно нещо и понякога човек не може да събере сили да ги сподели, оставя ги да образуват тиня в сърцето му.Иначе ти дадох хубаво детство. Такова,за каквото аз винаги съм мечтал.Какво щеше да кажеш преди сине,ако ти бях казал,че всяка нощ сънувам надгробни плочи,които ми се усмихват? Сега,ще приемеш по леко странностите на един умиращ старец и ще чуеш историята му. Анани,колко радост ми носиш ти и колко болка понякога трепва в мен,когато чуя името ти...Но, нека ти разкажа,а ти дръж ръката ми и не обръщай внимание ако усетиш че трепери на моменти. Историята има странно име - "Хълма на мъртвите води".
За нас с настъпването на зимата идваха тежки времена.Друго си беше лятото,с всичките коли,облечени в плътен слой прах ,които спираха и нетърпеливо чакаха да ги измием. През зимата те минаваха край мен и само фаровете им ме забелязваха,примигвайки ми с някаква стъклена насмешливост. Витрините бяха жестоки в тяхната недосегаемост. Повечето от нас нямаше къде да спят. Не се учудвай момчето ми, така си беше.Сигурно се питаш кои сме "ние". Тогава обичахме да казваме "ние", защото странна енергия се излъчваше от това местоимение,които отвличаше вниманието от нашата действителна изоставеност. Случи се така че една зимна нощ останах сам.Нямах никакви пари - малкото ,които бях изкарал през деня, ги бяха взели момчетата.Не им се сърдех. Те бяха това мое "ние".Обичахме да играем на топчета.През лятото ходехме за риба и копаехме тлъсти червеи от пръстта.Дори и ние,децата от улицата имахме своите начини да се забавляваме.
Едно от тези момчета се казваше Анани.Бащата му го биеше.Когато Анани видеше съчувствие в очите ни, побесняваше и не ни проговаряше с дни. Когато го видех, ми се струваше толкова красив,че присвивах очи- все едно някой бог беше облякъл парцалени дрехи за забавление и влечение към гротеската,но когато му омръзнат,ще ги захвърли и ще нахлузи бялата си дреха.Чужденките,които идваха на почивка също го харесваха и го канеха в квартирите си.Но той отказваше.Наричаше ги дебели свине и казваше,че ще се ожени за българка.Омразата в очите му плашеше,но имаше някаква странна притегателна сила,на която никой от нас не можеше да устои.
Покрай мен мина полицейска кола.Полицаите често ми говореха,че трябва да се върна на училище.Не бях ходил от две години.Помня,че не беше толкова зле.В час по труд и техника се научих да правя лодки от салфетки.В края на деня майките на децата идваха да ги приберат.Аз седях отстрани и се стараех да изглеждам така,сякаш също чакам някой да дойде да ме вземе."Чакам мама.Винаги закъснява",казвах угрижен на жената,която обикновено идваше последна и вземаше момчето,което сядаше с мен-Митко. Мисля,че тя не ми вярваше,защото ме черпеше със сладки и внимателно ме гледаше докато дъвчех."Мама също прави сладки",казвах аз и изтупвах трохите от панталона си,"Благодаря.".И все пак,тя никога не ме целуна.Сигурно й изглеждах мръсен.
Един ден седяхме с Митко и правехме салфетки от лодки,когато изведнъж го ударих и мълчаливо загледах как сълзите се стичат по бузите му.Седях прав до стената,когато майката на Митко дойде.Вече не се усмихваше.Сигурно й изглеждах по-мръсен от всякога.На другия ден не отидох.На по-другия също.После се запознах с момчетата.
Краката ми се тътреха по асфалта.Стомахът ми шепнеше думата "храна"като заклинание.Откъснах една пръчка и задъвках кората й.Огледах се за още и тогава погледът ми падна върху "Хълма на мъртвите води".Сега си мисля,че не аз ,а хълмът ме видя.И ме избра. Една беззъба баба ми беше разказвала,че някога там имало тресавище.После хората го пресушили и започнали да погребват мъртвите си.Това било отдавна,дори нейната баба почивала там."Почивала".Интересно е,че хората измислят такива спокойни думи за нещата,които всъщност ги плашат.Това,което също знаех за хълма тогава,беше и че е във формата на ромб,чието сърце е траурната зала,а около гробовете има пейки за оплаквачите.
Пейки...една идея си проби път в съзнанието ми.
-Ей, малкия, накъде?Ще си счупиш мършавите краченца от бързане.
Извърнах се ухилен. Анани почти се сливаше със сенките, но можех да видя тънката му усмивка.
Нямам пари да платя на пазача на паркинга затова реших да нощувам на "Хълма на мъртвите води".
- И да имаше, все тая. Него вече го уволниха задето прибира такива като теб.Ако бях на твое място, нямаше да спя на гробището.Ще вземе да те сгащи някой зомби полицай.Чат ли си? - Анани се засмя. От студа лицето му беше обезкръвено, на места осеяно с червени петна.Помълча, после ме погледна и придърпа яката на грозното си палто към лицето.
-Знаеш ли,ела да спиш в нас.Ако хвърлиш топа,ще ми тежиш на съвестта.Хайде.
Беше ме страх от баща му,но студът беше по-убедителен, затова послушно го последвах. Изкачихме мръсните стълби и Анани почука тихо на вратата.Една вена беше избила на челото му.И двамата се надявахме да не отвори баща му.Но отвори той.
-Доведох един приятел.Ще спи в моето легло.
-Баща му размаха заплашително бутилката и кръвясалите му очи засвяткаха.
-Махни го.Или предпочиташ да му правиш компания навън на студа?Разкарай го!Веднага!
Уплаших се и след минута вече бях навън и тичах право към "Хълма на мъртвите води". Ако се бях обърнал, щях да видя как Анани изправен гледа след мен. Вятърът мяташе кичурите му черна коса като камшици.
Земята беше суха и буци пръст се търкаляха изпод обувките ми докато се катерех нагоре.Звездите студено ме наблюдаваха и като габърчета се забиваха в очите ми. Хващах се за сухи треви и рискувах да се сгромолясам долу всеки момент. Изведнъж от тъмното изплуваха множество светлини. Отначало ги загледах изненадано, но после се сетих се, че слагат изкуствен пламък на всеки гроб.Постепенно отвесната пътека, която ме водеше нагоре се изравни и изведнъж се озовах на гробището.Мълчаливо пристъпих напред.Стори ми се ,че се намирам сред истински град,чийто обитатели са заспали.Пекарят е оставил тестото и то чака бъде оформено и изпечено на сутринта. Майката за малко е склонила глава на възглавницата. Музикантът,с натежали пръсти сънува своята цигулка.Художникът
сънува свят от акварел,а актрисата е заспала със своята маска за лице.Тук със сигурност имаше пекари,майки и музиканти,само че никога нямаше да се събудят.Единствено пламъците напомняха,че някога слънцето е изгрявало за тези, които се намираха под тях.Замислих се за смъртта.Ами ако мен няма кой да ме погребе и изгния на някоя пейка?"Усмихнах се."К'во ти пука ,бе,нали ще си умрял". Отново се погледнахме, аз и мястото, населявано от
толкова много хора и нито един едновременно.Дори дърветата не изглеждаха живи. Стволовете им бяха някак подути и деформирани. На места
се открояваха по-тъмни петна- там пръстта беше още прясна.Зъбите ми затракаха от страх.Анани би заспал и на гроб без да му пука и щеше да сънува захарен памук,казах си и се строполих на една пейка. Скрих пръстите си в ръкавите.Не помогна.Чувствах се някак сладко отмалял.После ме обзе мъглява паника,исках да стана, но нямах сили...
Събудих се на сутринта.Беше още по-студено.Усетих странен допир до гърба си и се обърнах изненадан. Изпищях.Гледаше ме посиняло лице,чиито красиви устни бяха стиснати и до болка познати.С безумно движение захвърлих палтото му и се хвърлих върху него.Прегръщах го,а сълзите ми топяха тънката корица лед по лицето му.Моят Анани!Стояхме така дълго време,а белите надгробни плочи ни гледаха и се усмихваха с нащърбени усмивки: "Той само си почива", сякаш ми казваха те.