Седя си пред монитора и си мисля колко е пораснала косата ми, каква е щръкнала и бодлива.
Нали работното време още не е започнало и добре се виждам на загасения екран.
Ех, да имаше някой, който да ме подстриже… Например приятелката на момчето, което работи на компютъра. Тя е фризьорка и всеки път когато дойде, му казва: “Ще ти острижа всичките непослушни косъмчета!”, а когато всички други си тръгнат, тя сяда на коленете му и започва силно да дърпа косите му, като че иска да ги оскубе. След това съблича дрехите му и проверява с ръка къде той има още косъмчета за стригане. Е, и той не ù остава длъжен. Той смъква нейните дрехи, пък като се вкопчат за косите и се дърпат ли дърпат, за да проверят кой е по-силен. Когато това им омръзне, излизат прегърнати, а моята коса си остава непипната. Може би, защото си нямам колене, на които тя да седне, или пък защото дори не съм облечен, знам ли?
Поне косата ми да беше като на онова красиво момиче в саксията отсреща. Тя има прекрасни дълги коси, спускащи се надолу, целите обсипани с виолетови лунички. Тя си харесва косите, направо цъфти от радост, пък и как иначе, нали не боде като мен.
Да беше поне тя по-близо до мен, за да ме прегърне с прекрасните си коси, да ги преплете влюбено в моите бодли, та и аз да се почувствам човек. Но тя е чак в другия край на стаята и само погледите ни се срещат и си казват онези тайни думички, които дори устата не смее да промълви.
Преди два месеца тя си отиде и оттогава не съм я виждал. По-точно шефът я отнесе за подарък на жена си по случай рождения ù ден.
Оттогава аз изгарям от любовна мъка, а бодлите ми се ронят като сълзи на любовта.
*****
- Кратунчо, виж твоя кактус. Съвсем са му опадали бодлите. Заприличал е на празна кратуна.
Момчето изхвърли кактуса. Щеше да си купи нов, по-хубав, който да го предпазва от радиацията на монитора.
Тодор Захаринов