автор: Gargabela

Не си цъфтял във нощите ми, не.
Очите ти залязваха по тъмно
и нито лъч в помръкнало небе
не ми показа изход, да ми съмне.
Далечното е болка и кърви
по белези от незарасли рани.
Илюзия за близост?! Може би.
В живота си за малко ме покани.
И аз не знаех колко ще боли.
Танцувал ли си по ръба на ножа,
с затворени, разплакани очи?
Дали достатъчно е твърда твойта кожа?
Разсипвам се в зората ти-лъчи,
които галят и отблъскват тъмнината.
Ще ме познаеш ли,дали ще приютиш
капризната ми нежност там, в душата?
Макар за малко.Дълго няма как.
Самата аз не искам да съм вечна.
По съмнало в кръвта ми пада мрак,
а щом събудиш се, съм малка и далечна.
След време може би във теб ще закрещи
безумно оттегчена тишината,
Но ти за мен тогава забрави.
С блед лунен сърп коси нощта тъгата.