автор: Nadya

на ufff
И както започват всички приказки: Имало едно време едно зайче Ушко. То живеело на горската полянка..., но нашето зайче-джудже е съвременно и е домашен любимец. Лете живее на терасата, а през зимата в една специална заешка клетка. Та така, Ушко бе най-милото и разглезено зайче. И защото сега е лято, той е властелинът на терасата. Леля Зорка на два пъти се спъна в него, докато изнасяше саксиите с цветя, и за малко да падне. Чехълът и́ се изхлузи и Ушко на секундата се пъхна вътре. И тъй като на цвят бе зелен, зайчето реши, че това е малка горска полянка. Захапа с острите си зъбки тревичката и точно отпред на големия пръст се появи дупка. „Яяяя...пещера!-помисли си той.-Чакай да видя накъде води?!” Малко трудно премина през отвора и се озова сред цветята на тересата. В това време лезя Зорка упорито търсеше чехала си, накрая го намери и като видя дупката, чехлите и́ бяха съвсем нови, се ядоса. Огледа се за Ушко, който се бе настанил в голямата саксия сред петуниите е си фантазираше, че това са малки зелки със странен цвят. Замахна с пробития чехъл, но не го улучи, само няколко фунийки се търкулнаха по пода. Зайчето като усети опасността бързо се пъхна между саксиите и се притаи. С едното си око следеше атаките на лелята.
-Ще те намеря аз! Ще те намеря!-насичаше думите леля Зорка и за по-сигурно си сложи очилата.
Но защото не го откри бързо, а и нямаше време, трябваше да ходи на работа, тя се повъртя още малко на терасата и се прибра в стаята. Ушко като усети, че му се размина наказанието, се измъкна от прикритието си и важно се заразхожда.

Семейство врабчета се бяха настанили в една цепнатина в стената, съвсем близо до мястото, където подскачаше зайчето. Врабецът Сипко бе кацнал на перилото на терасата и с най-мощния си глас викаше врабката Зинка.
-Чиккк...Чрррииикк...Чиииввв...Хайде прибирай се! Къде се запиля пак?!
Зинка се появи откъм дървото, носейки сламчица за гнездото в човката си. Направи едно кръгче във въздуха и кацна до Сипко.
-Чиихмм!-скара му се тя.- Какво си се развикал, не виждаш ли, че събирам постеля за къщичката ни. Какво друго умееш да правиш, освен да викаш? И защо си напуснал гнездото? Яйчицата ни нали ще изстинат?
-Чии...чиккк..-запъна се Сипко, който се почувства виновен.-Няма да викам повече, ама и ти не се бави толкова много. Отивам да топля яйцата, че е време да се излюпят рожбите ни.

И те се прибраха в цепнатината. Не след дълго се чуха и нови, тънички гласчета. Малките врабчета се бяха излюпили. А Сипко и Зинка беха най- щастливите родители до момента, в който едното от врабчета се измуши от цепнатината и падна в една от саксиите. „Ха! От небето падат зелки?!”-учуди се Ушко, на който все зелки му се въртяха в главата от известно време. „Ама тази зелка, нещо шава...”-той навря любопитното си носле в саксията и малкият Рабчо, който имаше още жълто около устата, го клъвна с човцицата си.
-Ей! Ама ти не си зелка?!-учуди се още повече Ушко.-И какво правиш на моята тераса?-попита той като подчерта моята.
-Как какво?! Ами паднах от цепнатината, а още не мога да летя...-оплака се Рабчо.
-Хъммм...Ами като не можеш, какво ще кажеш да си поиграем?-попита зайчето, защото му бе много, ама много скучно да си играе сам.
-И на какво ще играем?
-Още не съм го измислил...Ами помагай де?-мисленето не бе от най-силните страни на Ушко.-Чакай най-напред да те измъкна от саксията. –и той провря двете си дълги уши между листата на цветето.-Хайде! Хвани се здраво и ще те издърпам!

И така...на терасата се събраха едно малко зайче Ушко и едно малко врабче Рабчо. Терасата бе голяма, а и да бе по-малка, за тях пак щеше да бъде голяма. Тя си бе направо цяла картинг писта, а саксиите препятствия за преодоляване. Лисваха им само колите, ама не съвсем. Ачко вчера до късно игра на тересата с новите си колички, които му бе подарил татко. И разбира се ги бе забравил там, тъй като бе много разсеяно момче. Те си стояха в единия край на терасата. Ушко и Рабчо се настаниха в две различни колички, които им бяха тъкмо по размер.Терасата имаше лек наклон и от тежеста на телцата им колите потеглиха. В началото бавно, но бързо набраха скорост.
-Аз съм по-бърз!-провикна се Ушко и по невнимание завъртя кормилото силно в ляво.
-Ей!!! Какво правиш! Да ме блъснеш ли искаш?-уплаши се Рабчо.
Ушко опита да завие в другата посока, но бе твърде късно. Двете коли се преобърнаха и те останаха вътре като в капан.
-А сега какво ще правим? Кой според теб да викаме на помощ?-хълцаше разтревожено Рабчо.
-Ще го измислим!-каза Ушко, който бе непоправим оптимист, макар мисленето да не бе най-силната му страна.
Мама Зинка и татко Сипко дълго търсеха синчето си Рабчо. Те видяха какво се случи и се втурнаха да помагат. Мама Зинка, която бе умна врабка, се сети, че последно занесе в гнездото едно малко кълбенце с конци. След като поумува малко, тя литна и го донесе.
-Какво ще правим с тия конци?-попита Сипко, който си беше по-глуповат.
-Аз ще ти казвам...Ти само ме слушай и помагай! Така...сега хвани в човката си края на конеца, аз ще държа кълбенцето. Виждаш ли онази палма там, прелети над нея и се спусни към количките. Да, да...така е добре!
На Сипко всичко това му се видя много сложно и изобщо не разбра защо го прави. Ама Зинка си знаеше работата. Когато всичко бе готово и едната количка бе вързана за конеца, тя литна с кълбенцето и кацна палмата.
-Сега ми намери едно камъче и го донеси тук!-каза Зинка. После върза камъчето за кълбенцето и го пусна долу. Бе направила нещо като макара. Количката се преобърна и Рабчо излезна от нея. После повториха същото с другата количка и Ушко също бе на свобода.
-Повече няма да играя с теб!-разсърди се Рабчо и се прибра в гнездото заедно с мама Зинка и татко Сипко.

Зайчето Ушко се натъжи, но много за малко. Защото той си беше весело зайче и никак, ама никак не умееше да бъде тъжен за дълго време. „Сега ще си поскучая...”помисли си той и се огледа. „Иххх..., ако цветята можеха да говорят?!”
-Търсиш си някой за приказки ли?- гласчето дойде някъде от листенцата на червената роза.
-Ама ти говориш?!-учуди се Ушко.-И коя си ти всъщност? Мога да ти викам Розалия!
-Аз не съм тя, а той!
-Как така! Розалия не може да е той!
-Аз не съм Розалия и нямам нищо общо с розата. Само си седя тука...
-Къде си седиш? Аз виждам само розата.-Ушко напрегна поглед, но пак виждаше единствено розата.
-Сега виждаш ли ме?- попита бръмбарчето Орко.
-Аааа...видях те! Ти си онова шарено нещо, което е кацнало на розата...
-Ами, да...Видя ли, че не съм Розалия?!
-Я слез тук долу при мен!-повика го зайчето.
-Защо не се качиш горе при мен? Розата или Розалия, както я наричаш ,ухае прекрасно!
-Защото не мога да летя.-замисли се Ушко.
-Но пък можеш да скачаш. Хайде, опитай!
Зайчето не дочака втора покана, без много, много да му мисли се засили от другия край на терасата и скочи. Но успя да стигне само до ръба на саксията и тупна в нея.
-Видя ли, че не става! Ох! Ох!-изохка Ушко, защото едно трънче се бе забило в лапичката му.-Боли ме!
Бръмбарчето Арко не обичаше някой да страда, затова му се притече веднага на помощ.
-Стой мирен! Как да извадя трънчето като постоянно мърдаш!-скара му се той.
-Мърдам, щото ме боли!-изплака зайчето.
-Потрай още малко!Вече размърдах трънчето.-напрегна всичките си сили Арко и се изтъркули към отсрещната страна на саксията.-Запази си го за спомен...
-Да! Да! Не го искам! Това е лошо трънче!-от лапичката му потече кръв.-Олеле...ами сега какво да правя?-уплаши се Ушко.
Арко литна нагоре и откъсна едно листо от розата. После го постави върху лапичката, на мястото, откъдето бе извадил трънчето.
-Сега вече имаш лапичка с аромат на роза! Хи...хи...хи...-опито се до го развесели Арко.
-Аха! Как ухае само! Благодаря ти, бръмбарче!
Арко, който всъщност бе тръгнал да изпълни една поръчка на майка си, а се бе отплеснал по розата, а после и с Ушко, изведнъж се сети, че не е стигнал до никъде с поръчката.
-Е..., аз тръгвам, че съвсем се залисах и мама ще ми се разсърди.-и той разтвори крилца и полетя по своите си задачи.

Ушко поседя още малко в саксията, наслаждавайки на лапичката си с аромат на роза, после му хрумна нещо и скочи долу на терасата. Ухили се и запя най-веселата заешка песничка.
-Ей! Я по-полека!-нещо го щипна по болното краче.
-Ти си по-полека! Защо ме щипеш?
-Ами защото си стъпил отгоре ми!
-А така..ли? Извинявай!-Ушко повдигна лапичката си и се огледа.-Кой си ти? Да не би да си онова малко черно нещо, което на всичко отгоре и се движи?!
-Ами да...аз съм Анка, а иначе съм мравка. Защо питаш?
-Защото съм възпитан...като срещнеш непознат, нали трябва да го попитш за името?
-Ама ти не ме попита за името, а ме нарече малко черно нещо...-обидено каза Анка.-Никак, ама никак не си оригинален!
-Извинявай! Но тука от високото наистина ми заприлича...-спря се навреме Ушко, усетил се, че пак ще я обиди.-Ти какво правиш тука?
-Обърках пътя, вместо надолу съм тръгнала нагоре и ето ме тук. Ще ми кажеш ли къде е посока надолу, защото аз съм много неориентирана мравка?
-Ммм...оля?-обърка се и Ушко.-Кхъммм...кхъммм...според мен си на правилното място! Нито е горе, нито е долу. Това е тераса!
-Много ми помогна! Щом е тераса, значи е горе. Накъде да тръгна за надолу?-продължи да пита Анка.
-Амиии...не знам! Защо не останеш тук. Моите приятели все си тръгват...-натъжи се Ушко.-и не разбирам, аз ли съм лошия?!
-Как да ти кажа.-затрудни се Анка.-Стъпи върху мен, може и по невнимание...възможно е и да си лош.
-Как така!-възмути се Ушко.-Но аз ти се извиних.
-И ме нарече малко черно нещо...
-Така беше, но ти наистина си черна!
-На цвят може и да съм черна, но усмивката ми е хубава!- Анка се усмихна с най-чаровната си усмивка.
-А бе, няма да ти кажа кое е долу и кое е горе, защото ми е скучно, когато съм сам!
-Аха! Трябвам ти за компания, значи? Нищо, че съм черна!
Ушко се замисли, не че му се отдаваше много мисленето.
-Вместо да търсим горе и долу, какво ще кажеш да си поиграем на криеница?
-Ха! Ха! Ха! В тази игра съм победила още преди да започнем!
-Защо мислиш така?
-Защото аз съм мъничка и не е проблем така да се скрия, че никога да не ме откриеш, а ти си голям. Къде ще се скриеш на тази тераса?
-Големите неща, понякога само изглеждат големи.-опита се да философства Ушко.-Имам аз къде да се скрия...
-Да започнем тогава.-съгласи се Анка. –Първо аз ще броя до сто, а ти ще се криеш.-затвори очи и започна да брои.
„Хъммм...къде да се скрия?!-замисли се Ушко.-Излъгах, че имам тайно място. Ще трябва да се огледам.” И той се покатери на перилото на терасата, защото от високо се вижда по-добре. Но перилото се оказа твърде тясно, зайчето се опита да запази равновесие, но не успя.
-Дведесет и осем, деведесет и девет, сто! Отварям очи!-в това време броеше мравката Анка.Тя дълго и упорито търси зайчето Ушко, но не го откри. „Наистина, на много тайно място се е скрил.-помисли си тя.-А на мен, май ми е време да тръгвам.” Изпълзя в цепнатината, но нали си бе най-неориентираната мравка и не знаеше кое е долу, кое е горе и пое встрани.

Ушко тупна под терасата. „Уффф...умрял ли съм?”-стресна се зайчето и се заопипва.-Така...две уши-големи, четири лапички, носле, усмивка...Май всичко си е на мястото!” И си беше, терасата бе на първия етаж, а и простряното навън пране омекоти падането. „Ура! Размина ми се! А сега как ще се върна обратно?!” Огледа се наоколо за нещо, което да му помогне, но под терасата нямаше почти нищо, като изключим две, три празни консервни кутии, обелки от картофи, няколко самотни найлонови тобрички и многото бурени. Вдигна поглед нагоре и видя, че на терасата на втория етаж, точно над неговата, съседчето Ники играе на въздушен телефон с Ани от съседния блок. Ники държеше в ръка пробита пластмасова чаша, вътре в нея на възел бе завързан дебел канап. Канапа стигаше до съседния блок, където Ани държеше също такава чаша на другия край на канапа. Те се редуваха да говорят, всеки в своята си чаша, а после я слагаха на ухото си да чуят нещо. Ушко дълго ги наблюдава като се чудеше, защо са им този канап и чаши. Те викаха толкова високо, че нямаше как да не се чуят. Ани, която се разсея за нещо, изпусна чашата си и тя се разлюля пред нослето на Ушко. Зайчето не се колеба дълго, скочи в нея и зачака. Ники издърпа канапа и когато чашата се изравни с терасата на първия етаж Ушко скочи вътре нея. „Спасен съм! Спасен съм!”-зарадва се той и изведнъж се почувства много гладен. Надникна в заешката клетка, която лете стоеше на терасата. По пода и́ бяха пръснати малки зелки и той яде до насита. После се сви на кълбо и заспа. Засънува моркови.