автор: Crusader_

Ето и поредния ми импровизиран зов, с който целя да подбудя една малка дискусия на важна житейска и философска тема...

Беше третия ден на юли и с един мой „авер”, както самият той интерпретира взаимоотношенията ни полека се запържвахме с по бира в ръка на покрива на магазина, лепнат до блока ни. За да избегна недоумяването – пояснявам – както при всяко абсурно строителсво в нашето мило отечество, така и при този магазин умът се рее над прозаичната реалност, без реално да достигне дълбините на неината идиотия... С две думи – под терасата на моя авер има покрив... А под този покрив – още един... При такава строителна дискриминация, случи ли си нохотния собственик на подобна тераса да прояви суисидни наклонности, то величавия му полет ще е по-скоро поредица от не дотам величави пропадания.
- „Да знаеш нещо ме е подхванал един копнеж” – прекъсва ме замечтано авера. Сепвам се и то не само защото за неговата уста дума като „копнеж” е нетипична като хетеросексуален свещеник за нашенския клир.
- „Нали уж нямаше да си говорим за жени и секс...” започвам, защото ако този човек може нещо, то е да говори за секс и за жени – „Та ако смяташ отново да ми описваш онази твоя...” но бивам грубо прекъснат:
- „Неее!” – измучава той – „Да ти кажа правичката, изобщо не ми се прави секс...” В този миг съм меко казано шашардисан – бирата се изплъзва между омекналите ми пръсти и заступорява на покрива без да пролее и капка (не веднъж са ми казвали, че съм роден с късмет – та и тогава така). Мозъка ми превърта на бавни обороти „Н...еее ммм..иии се пррр...ави сееекс” – аре стига – що за еретична мисъл по дяволите – какво му щукна пък на този... Не му се правил... Ствам подозрителен и отдръпвам стола малко в страни – но си викам – нека опитаме с добро...
- „Абе то сега на тоя покрив и тая жега – и на мен ми е малко серт” – викам с попресилен ентусиазъм – „ето да кажем сега изкочат от някаде пет голи момичета – на тоя припек даже няма и да го вдигна...” (Бялата лъжа не е лъжа – небето е зелено; водата е жълта; аз няма да го вдигна – таквиз ми ти работи...)
- „Не ми е от сега това, аверче...” – вика, а аз отдръпвам още малко стола от този опасен луд – „Как да ти го обЯсня...” – започва и по присвите устни и замечтания поглед някак усещаш че колела, които с десетилетия са прашасвали се завъртат с устрем, който може да поваля планини – „Помниш ли когото ходихме до блатата за риба” (Дали съм помнил – то такова нещо забравя ли се...) – кимам – „Та тогава аз хванах оназ бляскащата риба (горката заблудила се червеноперка) и смятах да я пържа, но ти ме придума да я пусна обратно, щото блясъка на люспите й във водата ти е присърце (Който е опитвал пържена червеноперка знае кога и какво да каже...). Та и аз сега така се чувсвам...виждам колко е красив блясъка...” – Едва ли е нужно да казвам до колко бях възхитен от този уникален за подобен ум, алегоричен поток от мисли. Ето, че природата е извършила неповторим подвиг, въвеждайки образност и поетика в една празна душа (или глава)! И тогава ми хрумва:
– „Приятелю ти си в съзерцание !” – измучаване, вероятно одобрително – „Да не би да си влюбен !?” – виновния поглед и блаженната усмивка са повече от показателни... Ето значи, каде бил ключа от хамбара (пардон - сърцето)! Поредния честен мъж, загубил се в хищтните лапи на купидон... Ала практиката е доказала – истинския мъж спира да мисли с долната си глава само и единствено тогава, когато мисли със сърцето си... И горко му и тежко в тези моменти...