Още си спомням този ден, и не мисля че някога ще го забравя...
Бях особено щастлив. Щях да се срещна с приятелите, да отидем на кино, да се повеселим...
Всъщност преди често бях щастлив-раздавах усмивки наляво и надясно и се радвах на живота-просто бях безгрижен... Може би просто защото дотогава не се бях замислял...
И тогава всичко се промени...
Както си седях на пейката, където трябваше да се срещнем с приятелите, до мен седна някакъв човек. Огледах го-мъж, среден на ръст, на средни години и, по преценката ми, наи-малко със средно образование. Изобщо, беше като типичния средностатистически мъж, така често срещан по улиците днес.
Не му обърнах много внимение, но скоро той ме заговори:
-Виж ги -гледаше към минаващите хора- Колко са странни. Лутат се безцелно из светът, който са си създали според собствените нужди, и се чувстват толкова добре в него, че не искат да знаят за нищо друго.
Изгледах го въпросително, но той не ми обърноа особено внимание и продължи:
-Веднъж разрових мравуняк-мравките бързаха насам и на там, обикаляха и се блъскаха, пъплеха навсякъде, абсолютно безцелно, сякаш ако не вървят нещо ги изгаря отвътре. Тогава си дадох сметка че от високо ние изглеждаме по абсолютно същият начин...
Вече реших и аз да се намеся:
-Да бе, още малко ще кажеш че е възможно някой великан да гледа нас сега така, както ние гледаме мравките...
Той ме изгледа продължително.
-А защо смяташ че не е така?
-Ама -отговорих- ти наистина ли вярваш, че...
-Не съм казал че вярвам. Но можеш ли да докажеш че не е така?
-Не, а ти можещ ли да докажеш че Е така?
-Не. Но това не означава нищо. Виждаш ли, това е проблема на хората. Това им пречи да открият истинското знание. Вие приемата всичко, което не можете да докажете, за невярно. Аз се стремя да приемам че всичко, което не може да се докаже за грешно, е възможно да е вярно. Колкото и странно да изглежда...
-Но така, както правим, е много по-добре. Така можем да знаем със сигурност много неща, а не да не сме сигурни в безброй неща.
-Изобщо не е по-добре. Така, когато нещо е прието за доказано, много трудно може да бъде осперено. Аз си го обеснявам с някакво вродено свойство на човека да се стреми към запазване на вече установеното, към отхвърляне на новото. Просто новото плаши хората...Всъщност, кои са тези неща, в които можем да сме сигурни?
-Ха! Как в какво можем да сме сигурни? Например, че земята се върти е сигурно.
-Да, ама преди 500 години хората са били абсолютно сигурни че тя не се върти. И когато Галилей за пръв път е казал че се върти, сигурно са го сметнали за луд. Дори са го съдили. Просто страх от новото-тогава никой не си е и помислил, че може да е прав. Освен това, ти за коя от всичките земи си сигурен че се върти?
-???
-В коя от всичките паралелни вселени?
Това вече ме шашна. Изгледах го като гръмнат, и казах:
-Паралелни вселени ли? Но такива...
-...няма, ли? Можеш ли да докажеш че няма?
Замислих се над предните му думи. Наистина не можех, и това сигурно означаваше, че е възможно да има. Тогава, наистина, в какво можех да бъда сигурен? Бях толкова объркан... Но, реших да го "затапя":
-Добре, но от думите ти излиза, че аз не мога да съм сигурен и в това, което ти казваш.
-Така е. Но аз не съм единствения който говори. Колко приказки са изприказвани преди мен, всичките от които могат да те накарат да се замислиш не по-малко, от колкото се замисли сега. А колко много от тези приказки си противоречат... Ако знаеш всички, сигурно би полудял, защото всичко ще ти се струва вярно. Обаче виждаш, че поне половината трябва да са грешни, за да бъдат останалите вярни, и-вече няма да знаеш в какво да вярваш, следователно ще полудееш.
Вече толкова се обърках, че като не успях да осмисля това, което каза, реших да пусна някоя шега:
-Е, поне винаги можеш да вярваш в Бог.
-Бог...Това за мен е единственото сигурно нещо. Сигурен съм, че не съществува.
-Искаш да кажеш, че можеш да докаже това?
-Достатъчно убедително, че да го отхвърля като възможност.
-И как, ако мога да попитам?
-Ами, малко е сложно, но ще се опитам да ти го обясня максимално ясно. Във всички култури се среша някакъв бог. Но всички те са различни, коренно различни дори. Единственото общо е в това, че те са по-визши от хората. И всички тези богове са създадени само в умовете на вярващите, те не се основават на някакви материални или духовни доказателства-просто хората се опитват да си обяснят света, и понеже нямат модерните технологии, си го обясняват фантазирайки си. Тогава, след като не можем да бъдем сигурни в това, което знаем сега, въпреки всичките технологии, какво остава за идеята за свръхсъщество, създател на света. Просто изглежда невероятно нещо, съществуващо само в главите на едни толкова несъвършенни същества, каквито са хората, и то в зората на тяхното развитие, да бъде наистина вярно за тази огромна вселена, в която ние сме толкова малки, колкото и ненужни и неосведомени. Накратко, за мен Бог е плод само и единствено на вродено желание у човека. Желание, подобно на това, за което ти говорих преди малко-да се поддържа общоприетото. Желание за обяснение. Просто не можем да се примирим, че не знаем защо или как или какво сме. Важното е да има обяснение, без значение колко е нелепо то, за да бъде удовлетворено това желание. И така се ражда Бог... Но в различни форми за различните хора. И, ако питаш мен, ако древните ни предшественици знаеха това, което ние знаем днес, никой нямаше да е чувал за Христос.
Доста време мълчах, замислен над думите му. Накрая казах:
-Говриш за желанията у хората така, сякаш ти желаеш други неща. Какво желаеш всъщност?
-Няма значение. И да ти обясня, няма да разбреш. Поне не сега. Но важното е какво ТИ желаеш...
Замълча, сякаш очакваше отговор на незададен въпрос, и затова му го дадох:
-Ами желая... да съм богат.
-Сигурен ли си? Надникни дълбоко в душата си и виж. Намери най-първичното желание у себе си. Не мога да ти помогна да го направиш, но мога да ти препоръчам да го направиш.
Замислих се.
-Добре, искам да се забавлявам.
-Не, не... Няма значение, рано или късно ще разбереш за какво говоря.
В този миг забелязах, че към нас се приближиха двама мъже в бели манти. Единия сложи ръка на събеседника ми, и му каза че трябва да си ходят. Човека стана и кротко тръгна.
-Чакай! Къде отиваш?- попитах изненадано.
Той посочи другия мъж в бяла манта и каза, че той ще ми обясни. След това отново тръгна.
Погледнах въпросително мъжа.
-Този е шизофреник. Преди малко го изгубихме от поглед, но за щастие бързо го намерихме. Добре че не е агресивен, че можеше да направи беля.
-Шизофреник ли??? Но на мен ми изглежда съвсем нормален...
-Не, не. Докторите си знаят. Пък и не си го чувал какви глупости говори...
"Чувал съм го"-помислих си, "Но не бяха глупости."
Обаче нищо не казах и мъжа ми обърна гръб и настигна колегата си. Дълго гледах след тях, макар че отдавна се бяха изгубили.
Сетих се за Галилей- съден, защото мисли различно. Дали сме се променили оттогава? Как да повярвам че сме, като пред мен бе човек, осъден на изолация по същата причина. Колко ли такива има в историята...Колко ли още ще има...
Приятелите ми ме издърпаха от мислите ми...
После живота си продължи нормално, но вече го гледах с друго око...
Преди една седмица сънувах, че мога да летя...
Незнам как или защо, но можех. Просто някак си се носих по теченията...
Беше невероятно. Чувствах вятъра, чувствах свободата, чувствах се изконен ЧОВЕК, зареян в невзрачността.
Не помня много от съня. Помня само усещането...
И от една седмица копнея за това усещане, копнея да го почувствам отново, но буден. Не желая, копнея. Не мога да мисля за друго. Искам да летя!
Не искам да съм птица, искам да съм човек, но да се рея в небесата, плюейки на гравитацията.
Вече разбирам какво имаше предвид странния ми събеседник относно желанията...