автор: Kozmo

Преди живеех на 13-тия етаж на една сравнително нова и сплашващо висока сграда...

Всъщност апартамента много ми харесваше. Толкова, че близо месец след като се бях нанесъл още не бях излизал нито веднъж от него! Понякога се чувах с приятели, но само по телефона. Никой не ме посещеваше... Странно е. Всичките ми приятели също живееха на 13-тия етаж и също не излизаха от там...
А когато някога ми се приискваше да излезя, се сещах за слепите и за проблемите навън и се отказвах. В моя апартамент всичко изглеждаше свободно простичко...

Един ден обаче реших че вече е време да изляаза. Мислех си че хората може да са се променили... че има какво да намеря навън... Колко съм се лъгал!

Все пак излязох. Навън беше много по-мрачно. Незнам защо. Беше следобед и небето беше смарагдено синьо, но всичко беше мрачно...

Слънцето беше единственото по-ярко нещо около мен, затова тръгнах към него. Но то беше някак си измамно ярко... Премигваше недоволно... Може би просто му беше писнало...

Разхождах се като пришълец из мрачните улици. Никой не познавах и никой не познаваше мен. Чувствах се чужд на този свят...
Така стигнах до главната улица. Там имаше много хора, и се надявах поне някой там да познавам... Напразно...
Всичко беше толкова потискащо.
Покрай мен запрелитаха образи на лица- мъже, жени, старци, просяци, деца, любовници, скитници... Всички бяха толкова непознати! Толкова различни!
А всичко около мен беше изключително сложно! Всъщност не беше сложно. Не, нещо което е сложно можеш да се постараеш да разбереш. Всичко беше объркано и неразбираемо!
Знаех си че тук няма нищо... Защо изобщо напуснах моя си 13-ти етаж?
В този момент изпитах непреодолимо желание да се върна там и забързах нетърпеливо...
Колкото повече наближавах сградата, толкова повече облекчение изпълваше сърцето ми.
Но когато се качих в асансьора, видях че нямаше копче с 13-ти етаж. Имаше 11-ти, 12-ти, 14-ти, но къде беше 13-тия?! Как исках да се върна там...
Попитах някакъв човек. Той с неприкрита досада ми обясни, че няма 13-ти етаж. Заради някакви суеверия вече не ги строили...

Не можех да повярвам... Кой ми беше отнел 13-тия етаж?!
И защо изобщо го напуснах... Явно връщане назад няма и никога отново няма позная сладостта на забвението...
Сега живея на невзрачния 14-ти етаж... И все повече привиквам с посредствения мрак... Въпреки че не искам!

Ах, как копнея...