автор: Kozmo

Беше топъл юлски ден, с нищо по-различен от всички останали. И все пак, за един човек именно този ден беше най-значимия в целия му живот. Този човек седеше на операционната маса...
Той беше сляп по рождение. Беше изстрадал над 37 години без образите, които ние приемаме за даденост. Но днес, след като беше спестявал през по-голямата част от тези 37 години, и успя да си позволи иначе скъпата операция, мрака над очите му щеше веднъж завинаги да си отиде...
Този човек беше самотен. Баща си той не познаваше, а майка му беше умряла преди повече от 15 години. Бртя и сестри нямаше, а поради слепотата не беше успял да си създаде истински приятели... Не защото хората го отбягваха, просто той се чувстваше чужд и различен от тях... За него обичайната визуална представа за света беше изменена в разноцветни и необикновенни форми, създадени от въображението. Но скоро тези форми щяха да се заменят от действителни образи, щеше да види нещата, които толкова пъти се бе опитвал да си представи по допир...
Лежеше и си спомняше... Мислеше си какво бе правил досега. Всъщност ежедневието му беше сравнително еднообразно и особено скучно. За него слуха беше зрение, всичките си занимания той обвързваше с него. И все пак не беше достатъчно... Но слуха му беше много добър, а и беше единствения начин да заработва пари. Пишеше музика. Но не от това печелеше, защото нямаше на кой да я продава. Свиреше на пияно и акордеон и така от време на време го наемаха да свири или на някоя сватба, или в някое заведение... А когато не свиреше, трябваше да убива времето, затова много често се разхождаше. Имаше няколко любими места, където често ходеше. Например след разходка в парка сядаше на една пейка близо до една детска площадка и с удоволствие слушаше веселите викове и глъчта на децата. Друг път пък с часове слушаше някакъв уличен музикант, който всеки ден свиреше на китара под една бреза в парка. Случваше се понякога да отиде до една дискотека, но без да влиза... Нямаше какво да прави вътре. Слушаше музиката, която идва оттам... Всъщност повечето песни не му харесваха, но знаеше, че там се веселят поотрасналите деца, и това му доставяше удоволствие... Изобшо, обичаше децата...
Ето че вече упойката започваше да действа. Образите, които обикновено вижда пред очите си започваха да се размътват и да стават все по-чудати. Светлина. Мрак. Сянка. Бледожълти нижки, червени кръгове. Отново мрак. Сън...
Не знаеше колко време е минало, но и не го интересуваше. Беше свикнал да гледа на времето като на нещо маловажно, нещо, за което няма нужда да се притесняваш, защото никога не стига. След операцията обаче, времето го изгаряше отвътре. Нямаше търпение да погледне света, това беше неговата мечта. Колко пъти само бе седял някъде правейки планове за бъдещето, когато вече гледа. Щеше да си намери работа, приятели, дори съпруга може би. И сега беше съвсем близо до мечтата си. Все още обаче не виждаше, а и имаше превръзка на очите. Чу някакой да влиза, после един познат глас го поздрави и попита как е. Но той толкова се вълнуваше, че веднага изстреля въпроса, който го мъчеше-кога ще може да вижда. Оказа се, че това ще стане чак след няколко дни.
В последвалите дни зрението му постепенно се подобряваше. Обектите, които виждаше все повече се доближаваха до тези, които ние виждаме. Колкото по-добре различаваше света, толкова повече се смайваше от неговата чудатост. Имаше голяма разлика между това, което си бе представял, и действителността... Но тя му харесваше. Харесваше му да вижда нещата, без значение как изглеждат те. Когато трябваше да спи ставаше тъжен, защото знаеше че отново ще влезе в света на формите. Дори си мислеше че може да заспи и никога пак да не прогледне...
Една вечер той прекара два часа гледайки една обикновена чаша. Първо се загледа в странната и форма, после в цвета, после с любопитство наблюдава как той се променя със залязването на слънцето и намаляването на светлината, докато накрая чашата изчезна съвсем в мрака. Подобни наблюдения му бяха изключително интересни и занимателни и прекарваше по-голямата част от времето си в болницата правейки точно това. Скоро започна с нетърпение да чака денят, в който ще го изпишат, за да види останалия свят. Особено искаше да види местата, където беше ходил толкова често в предишния си забулен живот.
Не след дълго го изписаха. Този ден той прекара в наетия си апартамент, а на другия излезе...
Първо посети детската площадка, където и преди често ходеше. Вида на засмените деца го радваше много, но имаше нещо друго, което не беше очаквал и което помрачи настроението му. Люлките и пързалките бяха окаяна гледка-боята им беше олющена, имаше откъртени дъски, счупени железа, и всичко беше буквално занемарено. Той се зачуди защо именно тук играят децата, не е ли прекалено мизерно и дори-опасно... Но после се сети, че вероятно навсякъде е така. Дълго стоя и гледа учуден, неприятно изненадан. После тръгна да потърси някоя друга площадка, защото не му се искаше да повярва, че всичките са такива... Намери... и не остана доволен от откритието си.Седна на една пейка и близо час мисли и се чуди как се е случило това и как се е залъгвал досега, как може хората да осигуряват такива условия за децата си, защо никой не прави нищо по въпроса... Както казах, той обичаше децата, и това, което видя, го потресе много...
След това реши да отиде до дискотеката, където също често ходеше преди. Няма съмнение че това, което видя там, също го разочарова. Дискотеката не беше като площадката за игра... Тя изглеждаше нова, поддържана, наскоро боядисана, украсена с най-различни светлини, а едно голямо, цветно светлинно табло известяваше нейното име. Довчера слепият, обаче, не можеше да чете (нито да пише) и затова не разбра името... Но то не го интересуваше. Този път външния вид на сградата беше хубав, но когато погледна към излизащите деца, видя, че те са явно пияни, ако не и дрогирани. Момичетата, някой от който и 13-годишни, бяха хванали подръка 18-19 годишни момчета, който най-невинно пипаха приятелките си... навсякъде. Всъщност приятелките явно не се притесняваха от този факт, било поради въздействието на алкохола, било защото е нещо нормално. Много от излизащите или излязлите бяха навън, за да изпушат по една цигара на спокойствие.
Той гледа децата от дискотеката и се чудеше какво ги е накарало да станат такива. Чудеше се също защо площадката, радваща се на невинния детски смях бе така занемарена, докато това място, където малолетни пушеха и пиеха, беше поддържано като ново. Докато мислеше за това, пред очите му няколко момчета се сбиха... и то особено зверски. Причина може би дори нямаше, или ако имаше беше незначителна...
Той се запъти към дома си. Не му се гледаше повече тази картина... Твърде много се разминаваше с очакванията му... твърде необяснима беше.
На другия ден реши отново да се разходи... Мислеше си, че света не може да е чак толкова лош. Дълго се разхожда из парка и не видя нищо лошо, нищо толкова потресаващо като вчерашните гледки. Накрая тръгна към друго място, където често беше ходил-при уличния музикант. Но, когато стигна там, го очакваше нова изненада. Този музикант всъщност беше момче, най-много на 16 години. Беше облечено буквално в дрипи и свиреше на някаква вехта китара. Пред него беше оставена кутия, в която се жълтееха няколко монети. Тази гледка вече раздра сърцето му. Той чак сега разбра, че музиканта всъщност е просил, и ако в този миг имаше един милион, би го дал на момчето, но всъщност нямаше никакви пари в себе си. Не след дълго то се приготви да си тръгне. Мъжа реши да го последва. Дълго вървяха, докато стигнаха до една порутена къща в покрайнините. Пред къщата стояха двама мъже и разговаряха. Момчето приближи. Единия мъж го пресрещна. Явно беше баща му... И явно беше пиян. Той протегна ръката си безмълвно, а момчето исипа в нея всичките пари, който беше спечелило. Мъжът ги погледна, преброй ги набързо, после погледна момчето с презрение и му удари шамар. Каза му да се научи да свири по-добре, защото сега нищо не печели...
Нашият герой насмалко не избухна при тази сцена... Но реши да си замълчи, и по-бързо да си тръгне, защото не можеше да гледа повече. Не че го беше страх за самия него, ако беше това веднага би се скарал с мъжа... Беше го страх за момчето, защото баща му щеше да си изкара на него неприятната случка с непознатия, който го е защитил.
Докато се прибираше, той реши какво трябва да направи... Още утре щеше да извърши плана си.
На другата сутрин, след като се събуди и закуси, той отвори един шкаф. От парите за операцията му беше останала известна сума, и тя седеше в пощенски плик в този шкаф. Той взе плика и излезе. По пътя влезе в един магазин, и каза нещо на продавачката. Тя го погледна учудено, но взе един лист и написа нещо. После му го даде. Той скъса листа на две, едното листче пъхна в плика, а другото-прибра в джоба си. След това отново тръгна. Запътил се бе към мястото, където всеки ден свиреше невръстния музикант. И този път той беше там. Момчето свиреше някаква песен и наум броеше за стотен път парите си, когато видя как някакъв мъж се приближи до него, пусна някакъв плик в кутийката му и си тръгна. След малко то остави китарата и отвори плика... Чу се радостен вик...
Няколко дена след това, една жена четеше местен вестник в едно от купетата на един пътуващ влак. Вече беше прочела почти целия вестник и сега вниманието и беше върху една статия, която при други обстоятелства не би прочела, но просто нямаше какво да прави по време на пътуването. Тя гласеше:
"Мъж се самоуби в нашия град преди два дена. Нещастникът е скочил от покрива на блок 12 на улица "Мензухарова". Установи се, че мъжа е П.К., наскоро опериран в местната болница. Мъжът, обаче, няма никакви близки. Причините за самоубийството са неясни, в апартамента му бе намерена само бележка с надпис "Не искам повече разочарования!"... "
Жената прочете статията до там и пребледня. Нали точно това беше помолена онзи ден да напише за онзи странен непознат... Значи той е искал да се самоубие... Но защо е помолил точно нея да му напише предсмъртното послание? Тя прочете бързо статията, откъдето разбра, че мъжа е бил сляп по рождение, но, заради операцията, виждал от една седмица. Това отговори на въпроса и. Тя остави вестника и се замисли... "Какво ли кара хората да се самоубиват? Аз не мисля че бих могла, каквото и да ми се случи..."
Докато мислеше, тя огледа момчето срещу нея. Беше 15-16- годишно циганче, доста зле облечено, явно бедно. Тя се зачуди накъде ли пътува... Това, което не знаеше за него, обаче, беше, че в джоба му седят около 2000 лева и бележка, надписана с нейния почерк, гласяща:
"Използвай ги както намериш за добре... Но аз ти препоръчвам да избягаш... Иди в някой друг град.
Съжалявам само, че похарчих останалите пари за една измамна мечта."