автор: river

Ели седеше на дивана в хола и си учеше урока по природознание. Имаха за насекомите в амазонската джунгла."Бухаловата пеперуда има пъстра окраска и две огромни точки, подобни на бухалови очи на крилете, обхватът на които достига 12-15 см.Гъсениците и са истинска напаст за листата на дърветата."
Ели чакаше по-малкия си брат Тони да се върне от турнира по шах, който се провеждаше в тяхното училище. Победителят щеше да замине на Балканските състезания по шах в Атина на следващата година. Наистина Тони беше добър шахматист, но приятелят му Мишо беше още по-добър. Сигурно на финала са играли те, затова брат и толкова се забави.Ели въздъхна и се задълбочи в урока. Не усети кога Тони се беше прибрал.
- Би ли Мишо? - попита го тя с надежда, но по посърналия му вид отгатна, че се бе случило обратното.
- В началото изиграхме две партии без часовник - реми, после още две с часовник - и той ме би и на двете.
- И сега той ще замине за Атина?
- Така излиза - кисело отвърна Тони.
- Не се ядосвай - успокои го Ели. - Хапни си от пилето. Страхотно се е изпекло.
Но Тони беше загубил настроението си и докато сестра му подреждаше масата, той седеше уморено на фотьойла, а погледът му се рееше по сувенирите върху секцията.Загледа се в малката гипсова фигурка на Буда, която стоеше върху второто рафтче.Не по-голям от показалеца на ръката му, Буда седеше с кръстосани крака, загърнат с бледожълта наметка на фини зелени цветчета, положил небрежно пълните си ръце върху коленете. На лицето му бе застинала мека и загадъчна усмивка и явно нищо не можеше да наруши спокойствието му.
"Да можех и аз да бъда толкова спокоен, каквото и да ми се случи." - помисли си Тони и тръгна към масата, за да уважи кулинарното постижение на сестра си.
След вечерята те изгледаха сериала по телевизията и си легнаха в детската стая.Ели заспа веднага, но Тони не можеше. Той още преживяваше неуспеха си на турнира и макар че вече нямаше смисъл, в ума си връщаше шахматните ходове и се опитваше да открие печелившия.Ето, кукувичката на стенния им часовник в антрето отброи единадесет, после дванадесет часа, а той още не беше заспал.
Внезапно му се стори, че долавя някакво слабо сияние.Вратата на спалнята безшумно се отвори в мрака, после тази на хола, както и всички останали врати.
Тони се навдигна от леглото си и се промъкна до входната врата, която също бе отворена и надникна навън на площадката. Мекото сияние се засилваше, движейки се нагоре по стълбите към техния етаж.Той хукна обратно към леглото си и се зави почти през глава. Е, остави си една малка дупчица, през която да гледа. Сиянието ставаше все по-силно.Тони забелязваше как се движи през стаите и изведнъж видя в рамката на вратата - статуята на Буда, уголемена до човешки размер - да се носи във въздуха на един метър от земята, без да се подчинява на закона за гравитацията. От нея се излъчваше странна синьо-зелена светлина със златисти отблясъци, толкова силна, сякаш в стаята беше запалена лампа..
Тони беше застинал от ужас, но Буда дори не го погледна.После все така невъзмутим и със спокойна усмивка, той мина през стъклото на затворения прозорец и движейки се бавно, се отдалечи в тъмното небе, докато накрая се превърна в малка светеща жълта точка.
Тони веднага задърпа спящата Ели за ръкава.
- Събуди се, Ели! Знаеш ли какво се случи?
Сестра му сънено разтърка очите си.
- Какво?
Тони с няколко думи и разказа странната случка.
- Я виж ти! - разсъни се Ели. - Ама ти това сънува ли го или наистина стана?
- Наистина! - закле се брат и. - Съвсем наистина!
- Ами как така аз да не съм го усетила?
- Ти си спеше спокойно през цялото време.
- А ако утре вечер дойде пак?
- Тогава вече ще те събудя - обеща Тони.
На следващата вечер Ели не посмя да заспи. Хем и се искаше да дойде Буда, хем се страхуваше. Кукувичката от стенния часовник кукна единадесет пъти. Още един час. Нали Тони каза, че миналата нощ Буда дошъл точно в дванадесет. Ели погледна брат си, който изглеждаше дълбоко заспал. Наближаваше дванадесет.
Ето, в стаята проникна слаба синьо-зелена светлина, вратите една по една започнаха да се отварят безшумно. Ели посегна да събуди Тони, но той вече бе буден и с широко отворени очи се бе втренчил в статуята, която плувайки плавно във въздуха на един метър от земята, спря точно над леглата им.
Устните му бавно се разтегнаха в усмивка и той каза:
- Е, нали искахте да дойда пак. Сега, ако желаете, мога да ви заведа в Страната на синьо-зелената светлина. Единствено там човек може да разбере какво всъщност представлява.Вие не сте това, което виждате срещу себе си в огледалото. В моята страна аз имам такива огледала, които показват истинската същност на човека. Като се изкачите по огледалната стълба, от всяко стъпало ще можете да видите и необикновената страна на нещата, която сега е скрита за вас, както и за повечето хора.
Тъй като Тони и Ели го гледаха все още недоверчиво, той се усмихна и каза:
- Всички неща около вас имат една видима страна, която хората забелязват и друга, за която не подозират. Достъпът до нея е даден на малцина. Ако ми се доверите и дойдете на пътешествие с мен, ще ви я открия.
- Но как, Буда, - попита Тони - нима предметите в тази стая могат да представляват нещо друго, освен това, което са?Според мен столът не е нищо друго, освен стол и кожената чанта - кожена чанта.
- Могат, Тони, - поклати глава Буда - и в редица случаи точно това е същественото.
Но Тони си беше хитрец и искаше да се увери на живо.
- Дай ми някакъв пример, Буда, - помоли той.
- Добре, съгласи се Буда. Той обгърна двете деца с мантията си и те се понесоха безшумно в мрака на нощта, като усещаха само как вятърът свисти покрай тях
Не след дълго Тони и Ели стъпиха на земята и видяха, че се намират в една кристална пещера, чиито стени, под и таван, блещукаха с най-нежната и студена синьо-зелена светлина. Буда ги заведе до две квадратни огледала, високи един метър и ги постави точно едно срещу друго на един метър разстояние.
- Погледнете сега в огледалата и ще видите Огледалната стълба.Изберете си едно от нейните стъпала и тръгнете по него. Този път ще ви помогне да видите другата страна на някои неща от света, който ви заобикаля.
Тони погледна в едното огледало и не видя нищо друго, освен един тъмен тунел, който се образуваше от взаимното отражение на двете огледала и той му се стори безкраен, а в дъното си ставаше все по-тъмен, докато се слееше в някаква черна точка. За момент задачата се стори на момчето почти безсмислена и то се взря малко по-внимателно в едно от първите стъпала на стълбата, които бяха малко по-светли и широки.В ъгъла му се стори, че различава някаква позната картина. А, какво е това? Много му прилича на стълбищната площадка в блока им. Да, ето и вратата на асансьора им. Дали да не се опита да влезе в него и тихомълком да се прибере в къщи?
- Качи се в него и ще видиш какво ще стане - загадъчно се усмихна Буда. - Но много внимавай кое копче ще натиснеш. Освен познатите ти бутони с номерата на етажите има и един допълнителен, който е над този за тавана и сигурно не си го забелязвал до сега, но не те съветвам да го натискаш, защото може да ти се случат доста опасни неща.
Тони влезе в асансьора и с любопитство се взря в бутоните за етажите. Всичките си бяха такива, каквито винаги са си били и все пак до тях момчето чак сега забеляза един, на който по-рано не бе обръщал внимание, защото не му се беше налагало да го използва. Стори му се, че води до някаква аварийна шахта или нещо подобно. И разбира се, реши да натисне точно него.
В този момент се случи нещо странно. Вместо да се движи нагоре или надолу, както обикновено правят асансьорите, неговият изведнъж с бясна скорост тръгна настани - в някаква водоравна шахта. Тони с ужас осъзна как се отделя от блока и поема в някакъв тунел със заскрежени стени. Докато се чудеше накъде се отнася, асансьорът изведнъж се включи в нещо като влакче на ужасите и вече фучеше по спираловидни релсови пътища с бясна скорост, правеше лупинги, с грохот се спускаше в пропасти и пак се издигаше над тях.
Тони се беше вкопчил в решетката и му идеше да извика от ужас, но още по-страшното бе, че беше сам - без жива душа наоколо. Беше решил да скочи от асансьора при първия удобен случай. Ето, заскреженият тунел отмина, той прелетя над една малка площадка, където танцуваха момчета и момичета, но за съжаление не успя да скочи при тях и продължи да се носи с бясна скорост нататък.
Я, какво е това? Леденият студ отстъпи място на топлина, която постепенно се превърна в жега. Проблесна ярка светлина и Тони направи върховно усилие да дръпне решетката и да скочи от асансьора, да избяга, все едно къде.
Като се претърколи два пъти от падането на земята, той видя, че се намира сред жълта пустиня, осеяна тук-там с обли, бели камъни. Недалече се издигаше голямо каменно плато, а в основата на една от скалите беше закрепено голямо махало.
Тони тръгна към платото, но пътят се оказа по-дълъг, отколкото бе предполагал. И в тази палеща жега нямаше къде да отдъхне. Малка сянка предлагаха единствено облите бели камъни, но те самите така се бяха нажежили, че момчето се чудеше дали беше по-добре да върви под слънцето или да се подслони за малко край тях. Особено го потискаха пустотата и самотата наоколо.Нямаше никакво живо същество, нито дори една тревичка. Добре, че поне пътят през пясъците беше маркиран от червени жалони, поставени незнайно от кого.
Съжалявайки хиляди пъти, че бе натиснал онова копче, Тони с последни сили вървеше към махалото. Без и сам да знае защо, в него му беше последната надежда. Най-накрая, изнурен, той стигна платото и огледа махалото. То беше закрепено на ос, високо почти колкото човешки бой, а в долната си част имаше тежест във формата на топка - така че Тони можеше да стъпи на нея и да се залюлее. Момчето се надяваше с помощта на махалото да огледа по-добре наоколо и да открие къде свършва пустинята. Уви, докъдето му стигаше погледът - се простираха само вълнообразни червеникави пясъци, осеяни тук-там с бели камъни. Той стигаше от единия до другия край на махалото отново и отново, а гледката си оставаше ужасяващо непроменена. От еднообразното движение му се зави свят. Тони засилваше скоростта на махалото, прикляквайки като на люлка, докато накрая изгуби сили и надежда. Нима нямаше никога да се измъкне от тази пустиня?Нима непрестанните му усилия вечно щяха да останат така безрезултатни?И в обхваналото го отчаяние Тони с последни сили подкара махалото все по-бързо и по-бързо, така че въздухът и всичко наоколо засвистя около него.Момчето се притисна към лоста, затворило очи. В един момент усети, че отново се е включило във влакчето на ужасите и че преминава по същия страшен път - за няколко мига бе в асансьорната кабина, после отново се озова в Огледалната пещера, където го чакаше Буда.
Тони се чувстваше смазан от умора от цялото това приключение. Буда му се усмихваше тайнствено.
- Наистина преживяването ти беше малко бурничко, но ти сам си избра това стъпало от Огледалната стълба. Тази случка ти показа, че си прекалено самоуверен и разчиташ само на себе си.Но изолиран и без помощта на другите хора, можеш да се изложиш на ужасни опасности.
Тони мълчеше упорито стиснал устни. Не искаше да признае прекалената си гордост и това, че наистина бе убеден, че сам може да се справи с редица трудности, с които другите не биха могли.Но не отвърна нищо на Буда.
- Всичките стъпала водят до съвсем различни места. Сега да видим сестра ти накъде се е била отправила - продължи Буда.
В този момент се появи Ели, излязла сякаш иззад едно от огледалата. Лицето и бе огряно от лека и щастлива усмивка.
- Да знаеш от какво хубаво място идвам, Тони!
Брат и я изгледа недоверчиво.
- Така ли? Аз пък за нищо на света не бих искал да се върна там, където бях. Нямаш си на представа какво лошо нещо е самотата в пустинята.Скапва човека напълно.
- И аз бях сама, само че не сред пустинята, а на такова място, където си починах и се заредих с нови сили.Отначало като стъпих на огледалното стъпало, тръгнах по една къса пътечка през някаква гора, която ме изведе на един планински връх. Страшно беше да се погледне надолу - толкова беше стръмно и високо, но горе бе приятно. Вятърът леко полюляваше боровете и другите дървета и те трептяха с гъстата си шума. Навсякъде наоколо цареше тишина, спокойствие и ведрина.Реших да се разходя наоколо и се спуснах по една тясна пътечка, която водеше към малко, закътано сечище. Наоколо имаше натъркаляни отсечени вековни дървета с масивни дънери. Долу в деренцето нямаше вятър, беше тихо и спокойно, защото високи борове опасваха сечището.Продължих спускането си надолу по склона. От единия край на сечището тръгваше пътечка, която не знаех къде ще ме изведе, но я следвах под свода от зелени борове и букове.
Скоро навлязох в една прекрасна градина, в която царяха лек хлад и невероятна свежест и спокойствие. Цветните лехи бяха разделени от бял калдъръм и в тях растяха всевъзможни цветя с най-разнообразни цветове.Насред лехите с гладиолите се издигаше папрат, до синчеца и лавандулата се полюляваха камбанки и лалета. И тук-там по алеите имаше масивни пейки от бял мрамор, покрити с мъх и лишеи, сякаш на тях не сядаше никой.Насред ниско подстриганите морави стояха огромни бели амфори. Всичко в градината беше влажно и свежо. Явно, че тук не стъпваше човешки крак, освен тайнствените градинари, които я поддържаха.
Но най-забележителното нещо в тази градина беше една прекрасна статуя, която се извисяваше в центъра. Тя бе на красива девойка, която сякаш току-що бе поседнала да си почине на една от мраморните пейки, а прекрасната и дълга коса обгръщаше гърба и като наметало. На лицето и сякаш бе застинало изражението на някакво вечно и ненарушимо щастие.Колко хубаво се почувствах край тази статуя. Сякаш нейното спокойствие и самоувереността, които излъчваше, се преляха и у мен. Да можех да се върна пак там! - възкликна Ели.
- Ти си видяла статуята на богинята на любовта - Афродита- отбеляза Буда. - Хубаво е, че е оказала такова благотворно влияние върху теб. Тя може да даде огромни сили на онзи, който успее истински да оцени красотата и.Разбира се, че ще можеш да се връщаш в твоята градинка, когато пожелаеш и почувстваш нужда от това. Тя ще бъде твоето тайно и недостъпно за другите богатство. Значи, за разлика от Тони, ти се връщаш щастлива от твоето пътуване по Огледалната стълба.И друг път, когато искате да разберете нещо повече за света около вас или за незнайните сили, които дремят в самите вас, повикайте ме отново. Знаете, че в Огледалната стълба има много стъпала.И всяко от тях може да ви заведе в един нов и чудесен свят, от който дълбоко в душите си,, всички хора се нуждаят - каза им на раздяла Буда и като ги обгърна отново в мантията си, ги пренесе от Огледалната пещера - в тяхната малка спалня.
Утринните лъчи вече се промъкваха през завесите им.
- До нови срещи - усмихна им се той и като се смали, се превърна отново в безобидна малка статуйка, която мързеливо си почиваше на рафтчето с книги.
Въпреки разтърсващите приключения от предишната нощ, Тони беше любопитен да навлезе пак в този чуден свят, в който нощно време го водеше Буда и да стъпи на ново стъпало от Огледалната стълба. И когато следващият път Буда отново ги навести, момчето му се помоли да го вземе на следваща разходка.
- Но това няма да бъде разходка, а голямо изпитание и не те съветвам да се впускаш в такива рисковани изживявания толкова често. Те трябва да ти се случват рядко, а после дълго да размишляваш върху тях.
- Нищо, нищо, напълно съм готов да се срещна с чудесата, които ще ми се случат.
- Добре тогава, - отвърна Буда - но внимавай кое копче ще натиснеш в асансьора, защото се налага пак да потеглим първо с него.
- Хубаво, ще натисна това, което ми кажеш - обеща Тони, но вътре в себе си реши да натисне първия неизвестен бутон, който не беше опитвал до сега. Толкова беше голямо желанието му за приключения.
И когато влязоха с Буда в асансьора, той натисна едно малко жълто копченце, което се намираше в най-долната част на таблото.Този път, вместо да тръгне настрани, както предишния път, асансьорът шеметно полетя надолу, така че Тони се изплаши, че ще се пребие. Буда беше изчезнал, а той пропадна през шахтата надолу, после влетя през някакъв комин и падна на барплота в някаква кръчма.Падайки, момчето събори куп бутилки с разноцветни етикети и счупи чашите, поставени на таблата, която келнерът тъкмо се канеше да вземе. Докато Тони се оглеждаше смаяно, една банда пияници, насядали около бара, го изгледа свирепо.
- Ето кой е причината да се излее виното ни и да се провали гуляят ни! - извика един брадат разбойник със златна обица на едното ухо.
- Хайде да го хванем и да изпием неговата кръв вместо вино! - предложи друг, с кожено яке и бръсната глава.
Пред тези ужасни заплахи Тони не чака повече, а пъргаво скочи от дъската и хукна през вратата към другите помещения на кръчмата. Притича през някакви стаи, като трескаво търсеше къде да се скрие. Пътем му хрумна да се пъхне в един голям дървен гардероб, но чуваше, че шайката бе по петите му и усещаше, че тук лесно ще го открият. Докато тичаше, излезе на двора и търти през алеи и градини, като прескачаше оградите на хората, ако портите им бяха затворени. За момент му се стори, че е взел малка преднина пред преследвачите си. Тъкмо тогава се сблъска в едно закътано дворче с приветлива старица, която си поливаше цветята.
- Бабо, скрий ме някъде, където никой да не може да ме намери, защото шайка разбойници е по петите ми! - помоли я момчето.
- Къде да те скрия? - зачуди се бабата. - Я, ела, момченце, тук до хамбара има една ръждясала врата, която не е отключвана от години. През нея по стълбите нагоре можеш да се качиш на покрива на скарата баня. Тя отдавна не работи. Някога в нея течеше серна минерална вода, но изведнъж изворите тук пресъхнаха и банята си остана запусната. Качи се горе, покривът и е ограден от ниска тухлена ограда, обрасла с храсти, така че никой няма да те види от улицата.
Тони не чакаше повече да му обясняват. Бабата отключи със скърцане катинара и хлопна вратата след него. Той с два скока взе каменните стълби до покрива и това беше най-странното място, на което беше попадал през живота си. Описанието, дадено му от бабата отговаряше само до някъде.Първо до потъмнелите и олющени тухли на стената отдавна не вирееше никаква растителност. Навсякъде цареше унило запустение. Настилката на покрива трудно можеше да се определи каква е.Някога може да е била от цимент, но след това явно дълго време бе приютявала гълъби, които бяха гнездили и цвъкали там. Сега от всичко това вече беше останал само изсъхнал прах. И най-отгоре се бяха наслоили изпаренията на сярата, която бе придала наоколо причудливи пастелни отенъци и едва доловим мрачен мирис.
Тони се почувства ужасно тук. От всяко кътче лъхаше такава самота и запустение. Тук бе като в някакъв затвор, където атмосферата навяваше крайна безнадеждност.
" Ако това е мястото, в което трябва да остана, за да се спася, не го искам, за нищо на света. Не мога да живея така отделен от другите." Той хвърли поглед през оградата и видя градът да живее своя обикновен делничен живот, хората да си ходят нормално по улиците, някои весели, други загрижени, но никой не беше така ужасно изолиран от живота като него. " Ще изляза от тук, та каквото и ще да става, ако ще да ме подгони пак бандата разбойници, поне ще имам развлечението и емоцията да бягам от тях."
И Тони с един скок прехвърли оградата и тупна на моравата до улицата. Навън беше много оживено. Вървяха групи хора в най-различни посоки - нагоре, надолу. И за свой ужас, в долния край на улицата той забеляза бандата свои неприятели да се тътре, явно загубила целта на преследването си, но все още оглеждаща се наоколо.
Момчето трескаво размишляваше какво да прави. Изведнъж видя странна група хора да се носи в стройни редици срещу него. Те бяха с особен златист цвят на лицето и носеха пастелни тъмни дрехи. Уж бяха като всички други, но нещо ги отличаваше от останалите. Тони инстинктивно се запита какво беше то. Ето, групата, която наброяваше може би двадесет човека - достигна и се смеси с тълпата минувачи, които идваха срещу тях. И в момента на смесването всеки от златистите хора ловко се отместваше настрани, така че да направи път на насрещния човек да мине, без другият да си прави труда да се отклонява. Златистите хора сръчно и с грация се отместваха от пътя на възрастни жени с пазарски торби, на майки с детски колички, дори и от пътя на коли и мотористи, които се носеха срещу тях. Тони беше поразен от ловкостта, с която го правеха.
Тони неволно почувства възхищение към тях и желание да се смеси с групата им. Стори му се, че сред тях би могъл да намери защита. И той, какъвто си беше дребничък, се пъхна между редиците им. Те не реагираха, не го отблъснаха, но лицата им си останаха все така невъзмутими.
Междувременно шайката на неговите преследвачи доближи групата на златистите хора. Някои замахнаха срещу тях, опитвайки се да им нанесат удари с юмруци, както и да ги ритнат, но златистите с все така невъзмутими лица просто светкавично и ловко отбягваха ударите, така че някои от нападателите просто се премятаха на земята, водени от инерцията на удара си. Златистата дружина премина с лекота през групата на пияниците и като се прегрупира в стройни редици, продължи пътя си към другия край на улицата.Тони поиска да продължи с тях, но в този момент някой го дръпна към тротоара - беше Буда.
- За днес ти стига - каза той.
- Но, Буда, кои бяха тези чудни хора? Какви необикновени качества имаха те? Как страхотно се владееха и с лекота се справяха и с най-трудните ситуации!
- Това са твоите невидими закрилници в живота, когато си буден. Но ние се носим в света на сънищата и ти успя да ги видиш. Помни, че винаги ще бъдат с теб и ще ти помагат и в най-тежките моменти. Затова не се плаши от нищо - каза Буда и като го обгърна в мантията си, го отнесе обратно в леглото му. - Я да видим сега сестра ти какво е преживяла през тази нощ в наше отсъствие.
Ели тъкмо се размърдваше в леглото си и страшно се зарадва като видя брат си и Буда.
- На нея и се случват все приятни работи - с лека завист отбеляза Тони.
- Аз пък странствах по море тази нощ - рече Ели.
- Тъй ли, я разкажи! - полюбопитства Тони.
- Ами нали знаете, че обичам водните пързалки и тази нощ, след като вие излязохте на "по-важното" си пътешествие, при мен дойде приятелката ми Мариела и ми предложи да отидем до новата водна пързалка в морското градче, където живеят баба и и дядо и.И понеже аз вече знам, че в сънищата няма нищо невъзможно, с радост се съгласих. Значи, отидохме двете до пързалката, а тя е с толкова много улеи, че просто не можете да си представите. Все едно, че се спускате по спирала от Айфеловата кула. И този път, кой знае защо, ни раздадоха на всички по един пластмасов леген, с който да се спуснем и после да се приземим като с лодка в морето. Идеята беше чудесна. За всеки случай попитах как ще се върнем обратно, тъй като щяхме да се изстреляме доста навътре в морето. "Не се притеснявайте!", рекоха ни служителите от пързалката. "Имаме мощно подводно витло, което на определена дистанция в морето обръща течението обратно към сушата, така че всички с легените се обръщат автоматически към брега." "Е, добре тогава", рекохме си с Мариела и се спуснахме по спиралата с легените.
Но за наш ужас се изтласкахме много навътре в морето и витлото не успя да ни върне обратно. И продължихме да си пътуваме с легените, а водата се стелеше около нас и едрите вълни приятно ни люлееха. Лошото беше, че все повече се отдалечавахме от сушата. Крайбрежната ивица вече не се виждаше и ние си плавахме направо в открито море. За щастие времето беше хубаво, слънцето прижуряше топличко и ние, колкото и да бе странно, не бяхме изплашени.
Изведнъж видяхме, че наближаваме нещо като островче. Загребахме колкото можехме с ръце и го приближихме. То беше съвсем малко, почти кръгло, обсипано с едър, златист пясък и най-странното нещо беше - че в средата му бе забит каменен диск, висок около два метра.Като стъпихме на сушата с Мариела и приближихме диска, за наша изненада открихме, че всъщност той представляваше някакъв старинен медал или образ на монета, не успяхме да разберем точно.Дискът стоеше забит до половината в земята и ние се подпряхме на него, за да изсушим дрехите си и си личеше, че човешки крак не беше стъпвал на това островче преди. Ние бяхме първите. И колкото по-дълго стояхме, облегнати на диска, толкова по-голям прилив на енергия чувствахме. После, когато слънцето взе да залязва и да позлатява водната повърхност, забелязахме една плитчина.Издаде я светлият пясък под нея.И ние с Мариела тръгнахме лека-полека по нея, отдалечихме се от чудния остров и след два часа ходене, се добрахме до сушата.
Първата ни работа бе да вземем бинокъла на спасителя от плажа и да потърсим нашия остров, но колкото и да се мъчихме, не открихме и следа от него. Какво беше това чудно място и ще се върнем ли някога на него отново, не знам! - завърши разказа си Ели.
- Този остров с камъка във форма на медал е бил вашата духовна награда за добрите дела, които сте извършили.Някоя нощ, когато имате нужда от сили или сте разтревожени и трябва да вземете някакво решение, вие пак ще се върнете на този остров, за да почерпите от него сила и да проясните мислите си, да прецените кои от делата ви са добри и кои - не. Това ще бъде вашето кътче за размисъл и сила. Лично ваше и на никой друг - завърши обясненията си Буда и Ели се почувства много горда и доволна от всичко това.
- А ще имаме ли още пътешествия с теб, Буда? С теб научихме толкова много неща.
- Зависи от вас, миличките ми, ако опазите душите си все така смели и жадни да научат нещо ново - има още много красиви и невероятни места, които ще можем да посетим заедно.
- Дано да стане по-скоро тогава! - казаха Ели и Тони и започнаха да се приготвят за училище, защото първите лъчи на слънцето проникнаха през процепите на щорите в стаята им, а Буда, като се смали постепенно и стана мъничката и безобидна статуйка, отново зае мястото си на етажерката.
Тони като всяко момче жадуваше за нови приключения и опасностите, които преживяваше, го изпълваха с гордост, че се е справил с трудностите - и от своя страна пораждаха у него желание за сблъскване и с други предизвикателства.Той вече гледаше Ели от високо, нищо че беше по-малък от нея, защото нощните му преживелици с Буда бяха къде-къде по-страшни и опасни от нейните.
- Ехе, - каза и подигравателно той - разходки по островчета, водни пързалки. И баба знае да си кара кефа така. Я ела с мен някоя нощ, да видиш какво се казват истински приключения, опасности и геройство! - самохвално заключи Тони.
Ели се почувства жестоко обидена. Тя беше не по-малко горда от брат си и си мислеше, че би могла да се справи с всякакви предизвикателства и неочаквани ситуации не по-зле от него.
- Добре, - каза тя - следващият път идвам с вас, каквото и да стане. Ще помоля Буда да ме вземе с вас при всякакви обстоятелства.
На следващата нощ Тони и Ели въобще не си правиха труда да си лягат. Те гледаха стенния часовник и с нетърпение очакваха да удари дванадесет. Когато мекото жълто-зелено сияние заля стаята и техният приятел се появи - и двамата почти в един глас му заявиха, че искат тази нощ да им се случи нещо наистина необикновено, за да се види най-после, кой е по-смелият.
Буда се усмихна с тайнствената си усмивка и им рече, че щом толкова настояват да преживеят нещо наистина опасно, то тази нощ ще имат за това пълната възможност.Познайниците на Тони - златистите хора - решили да направят експеримент, възможен за сега само за тях, но ако Ели и Тони се чувстват достатъчно силни - биха могли да участват и те. Децата попитаха в какво се състои експериментът. Буда им обясни, че златистите хора могат да летят във въздуха, като размахват в определен синхрон ръцете и краката си и че това за тях отдавна не е никакъв проблем. Новото, което искали да експериментират било - как могат да се справят с положението, ако внезапно попаднат във въздушна яма. Тони попита какво е това въздушна яма и Буда му обясни, че там разликата в налягането между въздушните пластове е много голямо, на всичкото отгоре въздухът е много разреден, така че например, ако в нормалната атмосфера едно перце би летяло спокойно и бавно към земята - то там би пропадало надолу с голяма скорост, притегляно от земната гравитация. И това, което златистите хора искали да усвоят, за да усъвършенстват необикновените си умения било - как, летейки само с ръце и крака, но с нови движения - да преодолеят въздушната яма.
Тони и Ели се позамислиха. Първо, те далеч на притежаваха качествата на златистите хора и в нормални условия, а сега бяха изправени пред предизвикателството да участват в този опасен експеримент. Но думата бе дадена и никой не искаше да се представи за по-страхлив от другия, каквото и да се случеше, така че решиха да не се отказват от опита.
Буда ги обгърна с мантията си и като профуча през нощното небе, бързо ги отнесе до една камениста, покрита с чакъл площадка, където мълчаливо щъкаха насам-натам златистите хора.
За разлика от друг път, нощта беше мъглива, облаците бяха скрили луната и звездите, едва се виждаше и на два метра разстояние.
Заедно със златистите хора Тони и Ели бяха качени на самолет, който щеше да ги издигне на 10 000 метра височина и от там да ги спусне надолу без никакъв парашут. Децата бяха сериозно уплашени, но в никакъв случай не искаха да си го признаят. Те безумно се възхищаваха на златистите хора и щяха да подражават на онова, което правеха те, така че да се научат да се справят с трудните ситуации.
И ето, дойде моментът, когато самолетът набра 10 000 метра височина и златистите хора един след друг скочиха през капака на пода.
Дойде редът на Тони и Ели. Събирайки всичката си смелост, те се хвърлиха в непрогледния мрак надолу. В началото не беше зле. Децата не изпускаха от поглед златистите хора, които се подредиха в правилен кръг, размахаха ритмично ръце и крака и се задържаха като птици във въздуха. Тони и Ели ги имитираха успешно и им беше леко и приятно да летят в нощния въздух. Усещането беше сродно с плуването, но чувството за лекота и свобода бе по-голямо. Но те все още не бяха достигнали въздушната яма, затова опитът им вървеше леко и успешно.
И в един момент всичко се обърна. Тони изгуби от погледа си златистите хора и Ели и усети как пропада безвъзвратно надолу, защото, колкото и да размахваше ръце и крака, нямаше съпротивление на въздуха, което да го поддържа отдолу."Край, отидох си", помисли си той, "ако не успея да изляза от тази въздушна яма, ще се разбия на пух и прах на земята."И момчето пропадаше все по-надолу и надолу в черната бездна и ръцете и краката му безпомощно се движеха в празното пространство. Дори въздух не свистеше около него, цареше непрогледен мрак и Тони усещаше как земята го привлича неудържимо и може би му оставаха още няколко секунди живот. И той реши да се бори до край. Напрегна колкото сили имаше и започна, следвайки примера на златистите хора, да размахва с удвоено усърдие ръцете и краката си. Някакъв сляп инстинкт за живот го подтикваше да прави това и момчето реши, че ще се бори до последния си дъх. Въздушната яма сякаш нямаше край нито на дълбочина, нито на ширина.
В един момент Тони усети нещо като слабо съпротивление под себе си. "Май съм на края на ямата", помисли си той и удвои усилията си. И наистина въздухът взе да става все по- плътен и да го подпира отдолу, а движенията му станаха все по-леки.Беше овладял положението благодарение на неимоверните си усилия и не след дълго с облегчение видя, че лети в синхрон с двама златисти хора, които се намираха от двете му страни. Заедно с тях той се приземи напълно изтощен, но изпълнен с чувство на удовлетворение затова, че е преодолял изпитанието.Значи беше започнал да придобива някои от техните качества, а това беше най-голямата му мечта.
Отупвайки дрехите си, Тони се огледа за Ели. Тя беше седнала на земята и гледаше неподвижно пред себе си.
- Как мина? - побутна я брат и.
- Не питай, - унило му отвърна тя, - ако не бяха златистите хора, до сега да съм се пребила десет пъти. Докато летяхме във въздуха - криво-ляво се справях и ги следвах, но когато пропаднахме във въздушната яма, изведнъж се изплаших силно и изгубих контрол над положението. Като усетих, че движението на ръцете и краката ми не дава резултат, така се отчаях, че си помислих, че изтичат последните секунди от живота ми и престанах да мърдам. И разбира се, полетях с всички сили надолу в безкрайната яма, когато усетих, че някой ме хваща за дрехата на гърба. Беше някакъв златист човек, който най-спокойно с няколко движения ме изтегли встрани и много бързо излязохме от ямата. Но аз така се бях вцепенила от ужас, че вече не можех да летя и във въздуха. Тогава златистият ми закрилник все така спокойно и леко ме спусна и ме постави на земята. Сега ме е срам да погледна Буда в очите, не се справих с това изпитание.
- Не се притеснявай, - Буда незабележимо кога се беше приближил до тях. - По някой път на човек му се случва да се сблъска с трудности, за които не е подготвен. Тони например, се справи чудесно. Точно така, не бива да се отказваме от борбата, колкото и отчайващо да ни изглежда положението, а силите недостатъчни. Способностите на човека са винаги малко по-големи, отколкото той самият очаква и това ще ни помогне да преодолеем всякакви беди. Ако се парализираме от страх и отчаяние, както се случи с Ели, провалът ни е сигурен. Но на нея и помогнаха вашите закрилници - златистите хора - само заради смелостта и да се включи в един експеримент и да преживее нещо, което е далеч над нейните възможности. Смелостта също се цени високо и имаме невидими помощници, които ни помагат в беда, дори и когато силите ни изневерят.
Сега, мои малки приятели, се налага да ви напусна и да отида при други деца, които също чрез приключения ще накарам да се замислят за някои съществени страни на живота. Ще се радвам, ако нашето общуване ви е било полезно.
- Буда, обещай ни, че няма да ни изоставиш и забравиш съвсем! - помоли Ели.
- Е, разбира се, че няма. Когато осмислите всичко това, което ви се случи, един ден пак ще ви навестя.
И както беше уголемен до човешки размер, Буда бързо се смали колкото палец и като мина преспокойно през стъклото на затворения прозорец, движейки се бавно - се отдалечи в тъмното небе, докато накрая се превърна в малка, светеща жълта точка.

Евгения Чолова