автор: kaliopa_ina

- Дончо ще дойде – на дядо внучето, мисля си, докато на жена ми очите щастливо се уголемяват, като две тави, в които да нареди несметно количество манджи и сладкиши.
- Какво рече? Кога пристига? – брей, чак се е задъхала. Ама така е, Дончо ни е единствен внук и друг не се очертава.
- Утре заран, хем с момиче – завършвам победно, все едно сме с комшиите на беседката и им изтрещявам “Всичко коз”, баш когато нямат свестни карти.
Жената е валат. Приседна, изхъмка “Божке, доживях” и се стрелна към мазето. Ясно, ще инспектира бурканите. До утре ще готви кат` пощуряла, че и мен има да юрка. Знам си ѝ характера наизуст. Ще излъска цялата къща, ще размести всичко, после пак ще го нареди, едновременно с това ще меси, точи и пече без прекъсване. Затова не може да върже мръвка тя, ни на стратегическо място, ни никъде.
И Дончо е като нея. Взел ѝ е джинса - и работливостта, и услужливостта, и сичко. Утре ще дойде, хем нас ще нагледа, хем ще снима сватбата на брат`чедовата щерка. Нали е оператор в телевизията, професионално ще им заснеме обреда. Добро си ни е момчето. И момиче щом е завъдил, доволен съм. С една колежка, вика, ще дойда, много хубава. Че каква ще е, много ясно, че хубава. И тя сигур в телевизията работи. Колежка, хм... на дяда си тия ще ги разправя!
- Не се хили, ами изтупай чергите – побутва ме жената.
Брей, да ѝ се не види и фурията. Мира за две минути нямам.
- Жено – викам, хем малко да ѝ убия инерцията с приказки – дали ще е добро момичето? Нашият щом до тук я води, на сериозно е, а?
- Поразник! – усмихва се моята, ама не спира да меси – За жени само ти дай да мислиш. Добра ще е, красива, той Дончо виж колко време избира. Сигур е говорителка.
Не беше говорителка, както се разбра на другия ден. Ама нежна, усмихната, като картинка. Водила предаване за мода. Репортажи от странство. Малко градско чедо си пада, избяга от кокошките, снима на комшиите магарето и си изтърва чехъла в кладенеца, ама туй са бели кахъри. Жената веднага я хареса. Има си хас, тя мене харесва, та туй ли писано момиче няма. Пък с едно звънко гласче, като камбанка. И на Дончо “Дони” вика. По модерному.
Още като дойдоха и: ”Добър ден! Дони, ще ме представиш ли?”, вика. И нашият веднага, церемониално, джентълменски (абе, така сме ний) обясни: “Баба и дядо, а това е Лора”. Голям смях му дръпнахме и четиримата. Дончо много го бива да разчупва леда, пък и нали ги виждам как се гледат с момичето – всичко им е до колене.
Жената веднага ги настани в кухнята, багажа им внесе, кафе свари и се почна. Случки от махалата, най-вече с Дончо като малък. Всичките му поразии разказа. Сладкодумна е, нейната кожа. Хем приказва, хем готви, хем с багажа се разпорежда.
Момичето се преоблече в една красива бяла рокля, запретна ръкави и доказа, че може да реже домати. Ама изцапахме роклята. Здраве да е, оказа се, че носи цяла чанта дрехи. Извади ги горе на кревата и с жената отпрашиха да ги гладят. Ний с Дончо забихме към лелини му. Привечер се връщаме, гледам, сложили на закачалка едни странни панталони с виснало дъно. Като зарево зимно време лъщят.
- Такива ли гащи носиш по София, бе дядо? – питам Дончо, пък той така се разсмя, че чак се разхълца.
- Тия са на Лора. Роберто Кавали, цвят раскова. Специално за сватбата си ги купи. Струват колкото твойта и на баба пенсиите заедно.
Резил, Господи! Вървя и си мисля, такова хубаво момиче, пък с такива потури да се яви пред родата. До утре нещо трябва да измисля, че да не лъсне с тях на сватбата. В казармата ни научиха що е саботаж, пък и кой истински мъж не знае как да опази семейната чест, а? Я какво остро ножче имам, за колко ще порна някой шев.
Руберто Кавали само на Руберто Гайди ш` ми стане!