автор: radi_radev19441944

"Звезда- зелено заблестяла-
Зъзнеща..."

Д-р Кирилов /Zen/

Всъщност, отложих умирането си за по- благоприятни времена. Най- напред- преди да започне последното действие си измислих една Еос*, което беше много важно, предвид настъпващите събития. Това се наложи поради обстоятелството, че измислената Еос има нужда от мен, тоест в един момент намесата ми може да се окаже належаща, тъй като след всяко умиране, винаги виждам очите на Еос- чезнещи зад завесите в дъното на коридора. Тази идея се възприе, пребивавайки в санаториума за душевно болни, където се налага да прекарам остатъка от вечността, обслужвайки пантеона на безсмъртието, явно по независещи от мен причини и тогава ми се изясни, че над Еос тегне заплаха. Чувал съм да твърдят, че тя изобщо не съществува, но аз съм готов да опровергая подобна тенденция, подхранвана от скептицизма на нищите духом, заради блажената им простота; дори съм измислил формулата на битието. То се знае, откривал съм я и на сън, въпреки че по принцип не спя.
Не мога да спя, защото не мога да се събудя. Животът минава покрай мен или аз минавам покрай живота; това няма как да се потвърди с точност, но не бих допуснал да загубя Еос, вероятно поради факта, че никога не съм я притежавал. Тя е единствената жена, която никога не съм притежавал и точно затова ми е по- скъпа от всичко. Губя я непрекъснато след всяко събуждане и я намирам- скитаща между безсъниците, малко преди потвърждаването на прогнозата за неизбежен край. Ако трябва да бъдем точни, тя се появи много отдавна, но винаги съм я криел от другите, а най- вече от себе си, опасявайки се, че нещо може да се промени и един ден да установя, че това не е тя или никога не е била. Не мога да искам нищо да се промени.
Докато другите непрекъснато се променят, за да бъдат различни, тя е все същата още от първия миг, когато съм я измислил- така казаха онези- и после сравнявайки я с тях, се оказа, че е несравнима. Поради което и изневерявам. Изневерявам обожавайки я или я обожавам, за да мога да и изневеря. Във всички жени, които са минали през живота ми, съм откривал частица от нея. Тук се сещам за нещо от Ницше: „ Това е моята бедност, че ръката ми никога не си почива от даруване; това е моята завист, че виждам очакващи очи и светли нощи на копнежи”. Но явно посланието не е предназначено за мен не само, защото липсват светли нощи, но липсват и копнежи. „Omnia vincit amor”**. Всъщност всичко се свежда до механиката и самата процедура е максимално опростена.
Обстоятелството, че умирам се потвърди онази същата вечер, когато една звезда се плъзна низко над покривите и след нея се посипаха въздишките от отдавна угаснали залези. Успях да се надигна от леглото и видях руините от собствените си погроми. Това ме наведе на мисълта, че отлагането не може да продължава вечно и може би Еос ме чака някъде зад завесите от множество табута, където не може да се надникне. Пребивавайки в настоящата телесна черупка не бих могъл да го постигна, а то ще се случи тогава или някога; би трябвало да се случи, защото няма обяснение къде се крие Еос и колко дълга е смъртта. Понякога виждам нейното отдалечаване в безкрайните коридори на един безлюден замък малко преди да се събудя, защото тогава все още можех да се събуждам, следователно съм можел и да заспивам. След което това отдалечаване продължава и аз не зная къде и кога се получава, ако е възможно да се правят уточнения за вечността. Не си спомням дали жените, които идваха някога при мен и лягаха в леглото ми, водеха сенките със себе си или обратно- идваха само сенките и лягаха в леглото ми, а останалото някъде се губи; това е трудно да се уточни, защото никога не съм се замислял по въпроса за въртенето на земята. Сега, когато започнах да се замислям, виждам само онази зеленикава звезда ниско над покривите, притихнала в очакване на чезнещата си сянка.
Тържествата по посрещане на смъртта не се отличават с особена грандиозност. Няма фанфари и победни знамена. Обикновено се отбива тихо и застава над леглото ми, но никак не бърза с конкретните си задължения. Не се знае какво изчаква. Едва ли е поради възможност да се възвърнат жизнените сили в разпадащата се мърша на настоящото ми пребиваване. Смъртта има непоклатими аргументи и не се съобразява с намеренията на този и онзи. Но още по- отвратителна е констатацията, че скапването на мършата се съпровожда със скапване на духа, въпреки че умиращият не го знае и си мисли, че е започнал да помъдрява. По- вероятно е тя- смъртта- да се опитва да флиртува, като всяка разгонена кучка, за да се почувства желана. Разбира се, не притежавам свободен достъп до собственото си умиране, доколкото не съм взел решение за нещо по- различно. Ако е валидно твърдението, че: „само глупакът чака и се надява”, то аз предпочитам да съм между глупаците. Разбирам напълно негодуването на Лотрек, когато в агонията си изкрещял: „По дяволите- адски трудно се умира!” Бих приел постановката на Вилхем Райх, че за живота не е необходимо да има някакъв смисъл, а е достатъчно да функционира, ако това оправяше нещата, само че не съм сигурен в последното. Живото магаре едва ли се интересува особено от проблемите на мъртвия лъв. Бруталната непосредственост на живота е за предпочитане пред съмнителните претенции на небитието, макар че този въпрос не подлежи на обсъждане. „ В кошмарния си сън видях, че двамата врагове- бог и аз- се борим с едно и също оръжие.”***
Подозирам не без основание, че при отделни случаи умирането продължава цял живот. Твърди се освен това, че животът продължава през цялата смърт- подобна теза е засегната в изповедите на Кафка- но и това е трудно да се докаже. Съществуват също така варианти, когато умрелият е в цветущо здраве, но физическото оцеляване едва ли е в състояние да прикрие всички гробища от духовно опустошение.
Напоследък все повече се прокрадва убеждението, че съм живял напразно. Тази тенденция се задълбочава с натрупването на трудов стаж и нови впечатления, които са все същите стари впечатления. Край мен се изнизват годините с множество съсипани инициативи и пепелища от невъзможности. Констатацията, че съм живял напразно се потвърждава от все повече и все по- неопровержими доказателства. Те изскачат на всяка крачка и ме заливат с укори за пропиляно време. Виждам ги скитащи по площадите и парковете, когато край мен се изнизват руините от неосъществени амбиции. Често се събуждах с вик, защото някоя кънтяща мелодия, която никога няма да бъде аранжирана, блъска по клавишите, които никога не съм докосвал; сега вече не се случва. По стената надничаха сенките на ненарисувани картини и във всеки камък мълчеше една неосъществена скулптура; сега вече не се случва. В мрачината прескачаха отломки от недовършен стих; сега вече не се случва. Убеждението, че съм живял напразно се потвърждава с всеки акорд на Шопен, който проблясва под пръстите на пианистката и концертната зала се изпълва с мълчания. По рафтовете на библиотеката мълчат натрупани крясъци от агонията на Фриц Цорн и пълзят мъглите на белите нощи край Невски проспект, когато идва „our common friend”, за да насочи пистолета към слепоочието си. Притихват пясъчните замъци на „вселенския луд” и тракат капчуците по смълчаните тротоари край Синята къща след всяко поредно напиване. Понякога по площадите почуква дървен крак и се задава войникът с дървен крак на Гаршин- бързащ да ощастливи с присъствието си сватбеното тържество на любимата. Разговаряйки на сън с „Мислителят” на Роден или „Давид” на Микел Анджело, все повече си изяснявам, че няма какво да кажа. Потапяйки се в кънтящите бездни на Бетовен, лутайки се из преизподните на Достоевски, пиейки от горчилките на Целан, непрекъснато и неизменно се потвърждава упоритата констатация за безполезното ми съществуване. Всеки досег с титаните на духа, наред с възхищението, се промъква неизменното прозрение: констатацията, че съм нула. Между гробовете и паметниците на срутените ми химери никнат бурените на забравата: констатацията, че съм нула. В безсънните ми нощи сред виещата тишина около мен се лутат сенките на отдавна угаснали любови: констатацията, че съм нула.
Те си тръгват от мен неизменно и след всяко заминаване аз губя отново своята Еос. Това се повтаря до втръсване; те никога не остават и все си мисля, че присъствието им тук е достатъчно нереално, за да бъде възможно и достатъчно осезателно, за да бъде пренебрегнато; иначе са някъде другаде- в един свят, където достъпът ми е отказан. По същество всяка подобна раздяла е едно погребение в повече, което аз осъществявам отново и отново. В този смисъл съм си подредил колекция от погребения и съм ги сортирал в зависимост от тяхната значимост. И след всяко едно от тях, въпреки нарастващото обкръжение, се чувствам все по- нечовешки самотен. Независимо от вниманието, което ми се предоставя, тази самота се натрупва; виждам се като собственик на огромен харем, в който обладавам трупове. Аз грабех от тях все повече любов, след което се оказваше, че все повече съм ограбен. Притежател съм на комплекс от гаснещи пространства и гари от мъгла, където тичам след заминаващите влакове. Всяка нощ, след всяко заминаване в тишината на изпразнените перони, се лутат шепоти и любовни обяснения, които никой никога не е произнесъл. Всяка нощ, след всяко сбогуване край мен преминава призракът на една непостигната Еос.
Ухажването продължава и се оказва, че не е никакво ухажване. Превърнало се е в отегчителен ритуал, в който аз не влагам нищо и от който те не получават нищо, но го предпочитат по силата на някои неуточнени правила и поради алчността на ненаситната си природа. Без този ненужен механизъм те се чувстват нещастни, ето защо им го предоставям добросъвестно. Разбирам напълно терзанията на мадам дьо Ланкто, която в едно знаменателно писмо се оплаква на съпруга си: „…Треперещ и вкопчен в мен, моят любовник, представете си, в най- върховен момент на сладострастие се отпусна и се изпика върху мен…”**** Определено не съм стигал до такива крайности. По- скоро сам съм се оказвал жертва на издевателства от подобен характер. Бидейки роб на собствените си безумства, постепенно се превърнах в роб на чужди безумства. Обслужвайки егото си на повелител и господар, се оказах слуга на своите тиранични господарки, всяка от които претендира за мястото на Еос. Запълвайки ежедневията си- или по- точно еженощията- с нови фаворизации, ги правех все по- празни, докато сред глъчката от множество присъствия, чувах писъка на тишината. Хващах кънтящата и ненаситност в паузите от многобройни карнавали и оперетни завоевания, където бях участник, триумфатор и аутсайдер.
Умирането се състоя достатъчно дълго, за да се науча да го правя с необходимото изящество. Това е своеобразно изкуство, което се дарява свише на определени избраници и един от тях съм аз. Очевидно Бог ме е удостоил с особено внимание, най- вече що се отнася до изкуството на умирането, за да се явя при него в най- тържествения си вид и да му представя рапорт от странстващия Казанова, с уверението, че мисията е изпълнена успешно. Но този Казанова аз никога не съм бил. Напротив, ясна ми беше мизерията на моето предназначение, но някой се бе разпоредил, че има нужда от него, защото рицарите прекалено много пропиляват времето си, воювайки с вятърни мелници и прекалено малко се сещат за любов- едно обстоятелство, изискващо подходяща компенсация за вечно тъгуващите Дулцинеи. Това предопредели и моята роля в тази житейска драма, но то не ме направи нито по- щастлив, нито по- нещастен.
Няма разлика. Аз не съм се докосвал до своята единствена Дулцинея, но се докосвах до множество Дулцинеи, които бяха все единствени; поради което непрекъснато ги губех. Перспективата на моето участие се очертава с все по- конкретна прогноза, когато ще се осъществят разплащанията- предимно за лична сметка. Достигам до дъното на своя провал, където не съм в състояние да осъзная нивото на собственото си крушение и се радвам на едно безметежно умиране. Касае се за пансион за самотни старци или психиатрична клиника, при което ще ми помогнат безвъзмездно в процеса на напредващото оскотяване, а всички онези, които пребиваваха в леглото ми и в душата ми, просто няма да се сетят повече за мен- все едно никога не ме е имало. За тях аз съм отдавна забравен сън, отдавна приключена игра, където изпълнявах ролята на пешка- никога не е успяла да постигне своята дама. И тогава, и сега, а вероятно- винаги- моята роля в парадокса на любовните инициативи се ограничава с изявата на неосъществена пешка. Когато се домогвах до своята предопределеност и когато получавах всичко, се оказваше, че не съм получил нищо. Покрай мен неизменно се изнизваха сенките на отдалечаващи се силуети в една непрекъснато разширяваща се вселена, чиито притихнали хоризонти губят своите очертания в нищото. Прощавайки се със своята единствена Еос, разбрах съвсем ясно, че никога не съм я притежавал и то никога не е било възможно. Изпращах я до края на света с ясното съзнание, че тя просто не е била при мен.
Но аз не мога да приема нито един от тези погроми, защото винаги съм живял с тях. Не мога да изпитвам болка от това, защото тя се е натрупала в достатъчно количество, за да придобия имунитет и я приема като необходимо условие за едно характерно състояние, без което вече не мога да си представя битието; тя е тук и там, и навсякъде, където съм аз; прокрадва се между дистанциите от множество присъствия; чувам нощем скърцането на дървояди, когато тишината пее в будните ми сънища. Пребивавам тук под знака на Селена. Подвластен съм на Астарта, Артемида, Хеката, Клото, което предопределя и взаимоотношенията ми с Еос. Те са максимално благоприятни: тоест- има шансове да се срещна с нея в близките няколко еона*****.
За разлика от останалите, будувам предимно нощем, а през деня се опитвам да събера безсъниците си, доколкото е възможно да ги различавам. Това не е лесно, понеже се губят в нюансите от неясни преходи между Хемера и Нюкта, когато Еос си отива и в такта от отдалечаващите се стъпки прокънтява сигналът, че още съм жив. Не мога да твърдя, че това ме натъжава, защото вече не зная каква е алтернативата; отдавна съм забравил в какво се състои тя, вероятно поради обстоятелството, че никога не ми е била присъща. В многобройните усмивки около себе си виждам една усмихваща се пустота. Домогвайки се за място в сърцето ми, където местата са заети с отсъствия, те потвърждават прогнозата, че съм се превърнал в модна тенденция, поради някакви важни за тях обстоятелства, които ми е трудно да проумея. Оказва се, че божеството в мен е твърде земно и се занимава със съвсем прозаични неща в съответствие с масовата психоза на прозелитите. Съгласявам се с Ницше, защото няма с какво друго да се съглася: „Копнежът на свръхобилието гледа от усмихващото се небе на твоите очи”. Аз съм поредния хит и поредния писък на модата, след което идва ред на умирането, само че никой не може да проумее кога започва и колко продължава поредната агония. Подозирам и това подозрение не е неоснователно, че тя отдавна е започнала и тихите вопли на отчаянието все повече заглушават ехото от несъстоялия се триумф. Но това е само моя- непотвърдена хипотеза; те не могат да го разберат и няма как да им се обясни; само в паузите от нестихващия карнавал чувам онзи скърцащ глас на дървояда, който пее в полунощ.
Има там една звезда, която застава в средата на прозореца и свети със зелена и далечна светлина. Тогава се промъква идеята, че някой някъде ме чака и би било добре да умра веднага. Натрапва се мисълта, че само така бих могъл да живея и да се отзова на този призив, който може би не съществува. „ Гледам на ада като на междинна станция, където не е възможно да се пребивава вечно, защото, ако човек остане дълго в тамошната жега, ще му стане прекалено горещо”******. Казвам това, защото изобщо не бързам да умирам, доколкото то зависи от мен. Нещо повече: със задълбочаването на упадъка все по- здраво се вкопчвам в живота и вече съм наясно, че тази тенденция нараства прогресивно с тенденцията за прогресираща непълноценност. Поради перспективата за почти сигурно пребиваване в пансиона за самотни старци или за луди, като в странен парадокс все повече се сраствам с мисията за своята изключителност. Но не е ясно дали пребиваването в пансиона се дължи на моята изключителност или тази изключителност се дължи на пребиваването в пансиона. Това още не съм успял да разгадая. В действителност, моето нарастващо обкръжение ми говори непрекъснато за моята нарастваща самота.
Така или иначе Еос си отиде много преди да се появи и тогава дойдоха другите. Вече си мисля, че никога не е била тук и никога не съм я виждал, освен може би, на сън. От тогава- сякаш беше преди милион години- е останало само нещо смътно и се страхувам да я видя, защото ми е ясно, че това би сринало окончателно всяка илюзия. Тя е единствената, която не само не мога, но и не желая да виждам. Въпреки, че съм откровен материалист, не искам да се лишавам от идеала си. Едва ли Адонис би бил очарован от наличието на една съсухрена Афродита. Често си мисля какво би се случило, ако Лаура бе станала жена на Петрарка? Дали щеше да ги има изобщо сонетите? Какво би станало от Данте и Беатриче, ако?.. Какво би станало от Микеланджело или Леонардо, ако?..
Няма отговори на тези въпроси, но бих предпочел да ги няма, защото ги знам предварително. Понякога се взирам в портрети на възрастни дами и се опитвам да открия следи от миналите им възходи, но не откривам нищо. Там отдавна е стихнало ехото на карнавала и се виждат само пепелища от множество пълзящи погроми.
Виждам наоколо крачещи скелети, които- раздрънквайки своите кости, ми се усмихват.
Ужасно се страхувам, че тя може да се окаже една от тях. Страхувам се, че всеки момент някой може да протегне ръка и да извика: „ хей, ела насам- аз съм!” Не знам какво би се случило, ако се случи. Не съм в състояние да приема подобна възможност и гоня призраците преди да са станали таласъми. Една Еос, преобразена в скелет е най- ужасната драма за един несъстоял се Казанова. Не е за предпочитане да се сношаваш със скелети; дори не би било никак изящно. Поради което се опитвам да я пропъдя от мислите си и пропъждайки я, да я лиша от тленност.
Аз бях онзи, който акушираше на нейното раждане и всеки път, когато това се случеше, продължавах с опитите си да не умирам. Аз бях онзи, който ваеше скулптури на богини и ги обладаваше преди да се превърнат в скелети, защото винаги се опасявах, че това е възможно да се случи. Аз съм същият онзи рицар, цар и сатана- обитаващ преизподнята, макар че те се опитват да докажат противното и ми поднасят отрови от онова държавно учреждение с жълти тавани, където накрая непременно ще попадна. Изяснявам си ситуацията малко след като е преминала танцуващата Еос, в присъствието на която съм склонен да изкажа пренебрежението си към услугите на смъртта. Няма защо да се лъжем; дори и нея бих пренебрегнал /най- вече на нея/ без да се замисля, въпреки претенциите и за незаменимост и лична собственост. Желая развод и заявявам, че този брак не е нито по сметка, нито по любов.
Всъщност, цялата ми амбиция се състои в намерението да изневерявам именно на нея, но казват, че е невъзможно поради някакви божествени табута, над които не мога да имам власт. Именно за това бих го направил. Винаги съм ненавиждал табутата, особено когато са божествени- най- вече и преди всичко, заради тяхната божественост. Имам спорове както със Господа, така и със Сатаната по този въпрос. Считам, че възраженията ми са основателни и бих отстоявал своите права, ако имаше кой да ме изслуша. Само че няма. И точно там е проблемът.
Явно не успях да се справя и нося със себе си духа на всички поражения- все по- ненужен, въпреки нуждите; все по- безсилен, въпреки силата. Разбит по всички линии, сразен в една битка, която никога не съм водил, победен от един несъществуващ противник. Стъпкан, смазан и унизен. Вдигам бяло знаме и се предавам, но не зная на кого. Противникът ми е вътре в мен и бих го атакувал фронтално, но това съм аз самият. Загубен съм. Воювайки със себе си, загубих тотално всички сражения. От всички страни напират отломки от стари крушения. Складирам ги в душата си. От всички страни нахлуват пясъците на забравата, но вече е късно да строя замъци. Стигат ми пясъчните замъци на моите безсмъртия. Стигат ми оазисите и пустините на невъзможните ми копнежи. Вече приключих. Отказвам се. Аз съм потенциален съпруг на онази дама с косата, която е достатъчно ревнива, за да бъде мамена и достатъчно непреклонна в своите собственически права; тя не допуска изневери, така че мисията ми е обременена с особено тежък проблем. Но аз- като стар развратник и всепризнат плейбой, се опитвам да се измъкна от опеката на тази ревнива съпруга- най- старата и най- последната. Поради което Еос ми е нужна в първичния си вид- още от времето на зазоряването, когато се мъчех да я извая в момент на просветление и когато все още можех да го правя.
Но ето я, ето я!- Последен замах на четката, последен акорд, последен стих и това е тя- Еос! Приближава се усмихната по коридорите на пеещата тишина и ме залива със светлината си. Същата онази от времето на най- ранната ми младост, която преследвах в сънищата си и виех от болка, късайки парчета самота. Същата онази, която очаквах сред мълчанията на зъзнещите си замъци и се събуждах с вик в прегръдките на кошмари и безумства. Същата онази, която обожавах и която възвисявах, за да мога да разплаквам. Същата онази, на която дарявах пристанища от рая, за мога да вкарам в ада. Най- после- тя! Бързам да я посрещна. Влаковете се отдалечават и гарите са занемели. Цветята в алеята с тисовете са разцъфнали. Звезди от пламтящите небеса на Ван Гог се разпиляват в цветни фойерверки. Чувам музика и смях- вопли от „Одата на радостта”, чувам песента на славеи и ангели от градината на боговете. Тя идва, тя идва... „Чакай ме- чакай!..”
После се понасям нагоре и на далеч. Виждам себе си от страни и от високо- застинал в мраморната неподвижност на тъгуващата Мнемозина. Някъде бръмчи муха; един паяк се е спотаил в ъгъла. Вземам се в ръце и се самоспасявам. Спасен съм. Ето я тук моята възлюбена Еос; вземам я. Идват други и други- това са все онези, дето много ме обичат; вземам ги. Вярата, Надеждата, Любовта; вземам ги. Победата, славата, парите; вземам ги. Вземам всичко. Вземам и себе си, вземам и съдбата си. Тръгвам. Тръгвам вече. Там някой ме чака.
Доволен съм. Щастлив съм…

Р

* гр. Зора
** лат. Любовта побеждава всичко
*** Фр. Цорн
**** Бото Щраус
***** Период от време, съизмерим с вечността
****** Фр. Цорн