автор: iasmina

... и всичко останало

Тая история е доста измислена и аз се колебая дали изобщо да ви я разказвам, защото как вие пък ще се измисляте след това, не ми се мисли! Но историята според мен си заслужава, а вие недейте много да ми вярвате.

Хич не съм сънувала, че спя, а наистина беше така, когато чувам звънеца на входната врата. Понеже знам, че спя, събуждам се, ставам и нали съм сънена и полугола, скривам се зад вратата преди да я отворя, за да си подам само главата в процепа. Гледам – никой. Празно.
Ами хубаво. Връщам се и пак си лягам. Тъкмо съм се унесла и отново се звъни. Със същата лунатична походка пак пристигам зад вратата и пак никой. Ами хубаво. Връщам се и си лягам. Още не съм заспала и звънецът пак дрънчи ... и ластикът пак ме изтегля. Отварям като си знам, че няма никой. Наистина нямаше никой, но докато виждах колко наистина го няма, проклетият звънец пак извъня. Ето, в този момент вече нещото се разлепи у мен и аз наистина се събудих. Хубаво е да чувстваш здрава почва под краката си и тя да не е вода! Когато този път отворих, раздразнението на приятелката ми бързо се превърна в удивление, когато й заразказвах колко пъти съм й отваряла докато тя е липсвала пред вратата. Поисках да ми покаже шапката си невидимка и изхленчих, че ми е изкарала акъла и друг път да не прави така. Винаги е от значение да вземеш преднина пред този, на когото иначе ще се чудиш как да обясниш това, което го има, но което той не вижда и затова ще е убеден, че се оправдаваш. Понякога реалността и действителността са на йота отместени така, че в реалността Няма Никой и затова е съвсем логично той да е в действителността, където Има Някой. И какво като в действителността съм сънувала!?... В действителност не беше така! В действителност спях и се събудих и едва след това престанах да сънувам. Знаех, че спя, но не знаех, че спейки, будна сънувам.
Ако това все още ви е „обяснимо”, как да се оправдая в случая, в който малкото ми дете се съдира от плач, защото да заспи може само с биберона-залъгалка, а той направо в дън земя е потънал и аз обръщам всичко с хастара навън, за да го намеря и не успявам, за което време се изцъклям цялата от притеснение, а когато най-после мъникът заспива с гумения биберон от шишето за мляко в уста, аз се отпускам изтощена, за да подскоча след миг на педя от пода, защото виждам залъгалката на възможно най-видното място в стаята и на празната маса, където до преди малко Нямаше Нищо, а аз просто няма начин да не съм видяла, ако там Имаше Нещо!?...Ще речете, че е от притеснението. Може и така да е, но тогава защо отново моето притеснение е което в случая, в който съм останала без пукната пара, ми материализира на масата 10 лв, които като от небето ми паднаха в точния момент, защото с пълна сигурност знам, че действителен човек е нямал достъп до тая маса?! Освен мен, разбира се! Има нещо! И си мисля още, че на мен ми има нещо, но че то е... от друг характер. Няма нищо лошо в това човек да си измисля, но ако не може да носи на мярката си, по-добре да минава под летвата.Както си е измислил, че Нещото го Има, така да си измисли, че Никога го е Нямало. Не е ли все едно!? Така или иначе всичко е изислици!
Боже, като ми рекат „измисляш си”!... Направо присъда ми издават без право на обжалване, защото е от снизхождение! Обаче не знаят какво е да си такъв пре-стъпник! Има си закони на здравия разум и като съм решила, че не са неписани, каквото ми се пише е под линия, с дребен шрифт и нечетливо: за-бел(я)-ежка! Добре че има свикване!
Че било „всяко чудо за три дни”, това не е в разрез със закона на здравия разум и ведъж реших да се възползвам от тази вратичка в закона...
Така или иначе за Шефа съм престъпник, но пък той не ми знае престъпленията! То пък кой ли е праведен пред Шефа!? Навеждаш се и минаваш под летвата, което е добре да изглежда като поклон, за да не рече, че ти пречат рогата и му се пъчиш... по друг начин. Обажда ми се Шефът по телефона през свободното ми от работа време, за да ме „пита” защо толкова малко съм изработила докато съм била на работа. Обяснявам му аз причините, които според мен даже са обективни, но той твърди, че се оправдавам!? Аз пък не се противя – щом иска да е така, така да е! Сменям тона и от името на Клонинга си сърцераздирателно моля за извинение, че докато съм била на работа толкова ме е нямало.Че Шефът ме е разбрал правилно ми става ясно, когато го чувам да казва, че „нещо ми липсва”. Аз наистина си знам какво ми липсва – един клонинг, защото това са четири ръце, а не две. Обаче важното е, че взех преднина и доведох Шефа до правилния извод. Защо това да е толкова важно? Защото историята едва сега започва! Когато му идва времето, връщам жеста като телефонирам на Шефа и му се извинявам – понеже днес не ми е добре, вместо мен на работа ще дойде моят Клонинг. Шефът с полупрезрителен тон – поради здавия разум – ми отвръща да не забравя да занеса болничен: „разбира се, Шефе!”, и затварям.
Нали не ми е добре, лягам да спя. А вие ако вече сте в час с мен, досещате се какво би могло да означава това. Както си спя, не сънувам. Спейки будна, отивам на работа – с Шеф като моя не смееш да закъсняваш. Нещо не се чуствам комфортно в кожата си – сякаш съм сънена и полугола, но мога ли да мисля и за това? За да не ми личи, стъпвам тежко, гледам отвисоко и полупрезрително, но съм в добро настроение и бодро отварям вратата към работното си място. Шефът разбира се е там и не очаква да ме види. Според нормалната логика на здравият разум обаче, появата ми би трябвало да е приятна изненада, въпреки че вместо мен на работа е пристигнал моя Клонинг. Има ли разлика? Е, чувала съм, че клонирането на хора било спорно от етична гледна точка, защото клонингът като е сътворен изкуствено, нямал душа... В случая обаче, не виждам защо това да е проблем! За своя клонинг аз отговарям, а и за да изработя достатъчно, душа не ми трябва! Нещо повече: тя пречи, защото се съобразява с някакви обективни причини, които за Шефът, който винаги има право, са „оправдания”. Така излиза, че като имаш душа, тя пък е „великият комбиматор” – нежелана манипулаторка!
Обаче се отплеснах... Исках да кажа, че Шефът не само не се зарадва на появата ми, но направо казано така се ужаси, че ужасът му ако не беше пресилен, трябваше да ми каже, че пред мен стои един... твърде чувствителен човек. А не беше! За ужасът говоря, де! Той не беше пресилен. Че като се засуетиха онези ми ти хора – колегите!... Ха насам, ха натам! Ту към мен, ту към него! Какво толкова ни сравняваха, не знам!?И то в най-неподходящият момент, защото Шефът имаше нужда от бърза помощ. На външен вид изглеждаше да е просто припаднал, но знае ли човек... – какво му е отвътре? Понякога човек сам изненадва себе си, но колко по-лесно е Клонингът да изненада човека, който е – с тон нетърпящ възражения ( за оправдания да не говорим) направо заповядах на колегите си да се вземат в ръце, някой незабавно да извика линейката и да не забрави да настоява тя да дойде светкавично, защото на Шефът сега мястото му е в болницата, а нас работа ни чака!
-Ама, Шефе! Има обективна причина за забавянето! Човекът...нали сте припаднал!
Помислих, че колежката ми предварително извинява службата за бърза помощ – на общо основание както се казва, и тъкмо да се разбеснея, че откъде накъде тя ще ми опонира дори преди да е позвънила, и нещото в мен се разлепи. Нищо, че и без друго си бях будна – когато престанах да сънувам, намерих се да лежа в леглото вперила неподвижен поглед като на вампирче в тавана... Чак ми стана смешно, защото за възможностите на сугестията открай време знам, но не знаех, че е възможна и на самообслужване – сам да си четеш написаното на тавана и да си го подаваш насън. Като ми стана така смешно, разсмях се и на глас, тъй като се сетих, че учениците в училище все нещо научават. Бях излекувана! Ами сега?! Не беше късмет това, защото стана толкова соропостижно, че болничният ми хартиса...- трябва да се оправдавам! И този път наистина, защото върви че обяснявай...
Като шушумига отивам на работа и се самоуспокоявам, че липсващиятми болничен може и да не впечатли Шефа толкова - на фона на двата дни, в които ще му работя вместо да съм болна. Обаче едно гласче отвътре ми вика: „вярвай си!”.
Когато влизам, попадам направо на онази колежка от съня ми, която почти ме ядоса тогава, но от една страна това е само сън, а от друга страна гледаам, че и тя изглежда като болна... Обаче е дошла на работа, въпреки че никакви обективни причини не оправдават извънредната й разсеяност! Вниманието й постоянно се отплесва и тя сякаш едва реагира на присъствието ми. Питам я какво става тук, а тя се разридава:
-Шефът е в болница!
Тъкмо да си помисля, че какво толкова – болен е човекът и налага ли се да е толкова разстроена от това, светва ми, че е цяло щастие дето Шефът го няма, но тъкмо да се зарадвам, сепвам се, че Шефът трябва да е сериозно болен, но преди да мога да изтискам съчувствен израз на лицето си, то се изопва и побледнявам, защото ми замирисва на едно твърде озадачаващо ме съвпадение. Усетила смесените и чувства, моята колежка нещо ми шепне и аз я питам защо.
-За да не ме чуе Шефа! – и гледа кум вратата.
Стига, бе! Нали Шефът е в болница? Как така ще чуе!?
-Ама ти вярно, че нищо не знаеш! – казва ми тя и когато започва да ми разказва, шепотът й ми се струва крясък.
Шефът бил в болница, но Шефът бил и в офиса... – останалото го знаете.
А аз... обаче не знам откъде ми дойде тази сигурност – защото не беше смелост, но хванах колежката и я затеглих към вратата.Тя се дътпа, а аз я довлякох до офиса и когато погледнахме вътре... няма никой!
-Виждаш ли? – питам я, а тя започва да заеква като да не може да се оправдава, което в съня си видях, че не така...
А аз от стаен смях вече не мога да дишам:
-Виждаш ти! Призраци!

...Нали клонингът нямал душа? Ако това е обективен факт, то тогава... не е оправдание! Има обективна причина и аз никога не се оправдавам! На работното ми място е моето свободно време, през което аз съм си шеф и няма как винаги да НЕ съм права!
Разбирате сега защо не исках да ви разказвам тази история... – прекалено е измислена! Толкова, че рогата се заплиат в летвата и няма друг начин освен да се прескача!