Познавам дъното добре,
изследвала съм го съвсем отблизо.
Заровила в пръстта лице,
съм плакала с остатъци от криза.
Когато падам (без дубльор!),
боли ме от уверения писък
на ужаса, убил възторг.
Преглъщам гвоздеи изгубен смисъл.
А дишането е в застой,
изтича през очите ми надежда.
Вратът ми с примка е в двубой.
Нищожността си с лупата разглеждам.
Без мисълта за полет знам –
небето ми е по-далеч от вечност.
Отвътре с пепел, вместо с плам,
изсипвам се по-сенчесто човечна.
Разнищена, но не до смърт.
Животът друга участ е предвидил.
Умората ми е в ущърб
на новото начало (в какавида).
В безкрайността на този миг
калта на отчаянието лудо
изсмуква силите за вик,
за спомен с изгрева на пеперуда.