Луната самотно припяваше,
след смъртта на кървав залез,
когато слънцето изчезна.
сгушило трупа си във черна бездна.
Гробищният парк беше пуст...
Гробовете са празни - къде са душите ни (think)
Скитници сиротни в черна тъма...
забравена нимфа, тиха е нощта.
Порочна и грешна... душата ми гори...
Приказно снежна ... и блудкаво кървава...
Стъпки оставяше ... и после ги заравяше...
Телата на всичките живи...щастливи...
А моята приказка беше в очите ми...
И огъня и кладата... раняващо синкави...
И самодивата и красивата...
И луната, която всичко видя...
Дано днес прости ми танца със живата...
Която ще намеря и утре, когато възкръстне слънцето...