автор: osi4kata

Навярно татко беше прав, че остарявам,
щом дойде ред да пиша постни стихове
за това как безвъзвратно побелявам
и как не съм се наобичала...
За това как само спомени сънувам
и колко страшно много съжалявам,
задето недостатъчно съм полудувала
и недостатъчно безгрижно съм живяла.
Навярно съм превърнала дома ни
в странноприемница за грешни мисли
и думи, подходящи за разпътница,
и скъсани с безсилна злоба листи.
Навярно съм удавила луната
в очите си,
от прекомерно взиране,
затова нощта съвсем не е приятелска
и все се търсим, а не се намираме.
Навярно ти откриваш младостта ми
в съмнително-порядъчни колежки.
Нощта поставя всякакви капани,
нощта е полудяла черна грешница.
А аз съм толкова изпълнена със себе си,
че ми се гади от пресищане...
И неочаквано,
напук,
изневиделица
ти казваш във ухото ми
"обичам те".