автор: apostolicia

И стоях пред портата на нейната къща. Ама не пред портата, а пред оградата. И не че се бях изправил смело да почукам, да ми отворят, че да вляза. А боязливо надничах през оградата. И не че отрупаният с едри, оранжеви фунийки храст се случи пред мен. А като че ли аз си застанах зад него, като да ме скрие някак.
Прерових купища бумаги. От седем извора вода донесох и я каръщисах. На детектив се обърнах, за да я намеря. Пропътувах цялата страна, без да знам къде и защо отивам. А сега ме беше страх да вляза. Страх ме беше да се изправя пред нея. Какво да й кажа - “Здравей, аз съм!”??? Колко неуместно. Но пък за простолюдие като мен – к`во ми пречи. Ама пък пред дама като нея – неприемливо.
А къщата познах веднага. Не можеше да е друга къща. Билборд да беше сложен на фасадата с името й, нямаше да е толкова убедителен. Щом я зърнах, веднага разбрах, че е нейната къща. Стоеше някак възрожденска, със засводени чардаци и подредени един до друг тесни прозорци. Каменната зидария на първия етаж поддържаше еркерите на втория гордо на високото. А пред нея се спуска надолу градината с многото овошки, с цветята, с кладенеца. Красиво, на границата на гората. От къщата нагоре към планината се катерят буки и церове. Само това не се върза, щото знам, че обича борове.
И както зяпах в запердените бели прозорци, тя ме спипа. “Мен ли търсите?” Както казва Реймънд Чандлър – имаше глас, който “може да накара епископ да разбие цветните стъклописи в катедралата”. Не исках да се стряскам, но подскочих. Не исках да се обръщам, но се обърнах. Знам, че не е Горгона Медуза, но ако можеше да ми измерят пулса сега, щях да взривя апаратурата. А пред мен – тя. Взряна с добронамерен интерес в очите ми.
Откакто я зная, а я зная отдавна, от края на света – ама от първия му край, като от сътворението да е било – все си е такава – не висока, а източена някак, не слабичка, а тънка една такава и се движи , сякаш плува, ама не тя да плува, а въздухът да я носи на раменете си. И ръцете й едни тънички. И тъмна, ма не като циганите, а някак бронзова, златиста някак, чак устата й бронзовее. И очите й едни очища, приличат на топчетата, дето играехме като деца, големи и нашарени с цветно стъкло ни зелени, ни кафяви, ни златни, някакви никакви такива. А косата й ни кафява, ни жълта и пак стои като бронзова, ама като бронзова грива на главата й. Никога не я бях виждал, а тя се оказа точно такава, каквато си я представях. Ама пак се изненадах. Като че ли някой ме удари.
- Здравей – каза тя, сякаш цял ден мен беше чакала. – Ще влезеш ли?
Дали ще вляза?! Тя ли ме пита това? Всъщност не ме пита, дадох си сметка, кани ме. Пристъпих след нея, бездумен, безречев, безпаметен. Преведе ме по настлана с каменни плочи пътечка, обрасла с тревичка. Не помня друго, освен гъвкавия й гръб.
Заподозрях, че ни наблюдават стотици любопитни селяни, затова трябваше да влезем в къщата, за да се хвърли в ръцете ми, да впие бронзовите си устни в моите, да ме прегърне с тъничките си ръце, малките й, по момински свежи гърди да се втрият в моите, да обвие крака около кръста ми, да одере гърба ми с тези вълнуващи, червени нокти, да стене с изумителния си глас и да повтаря името ми, обезумяла от страст. Но това разбира се се случи само донякъде – искам да кажа само до влизането в къщата. Безречево я гледах как прави чай, елегантните й движения, стария меден чайник, фините порцеланови чашки, покривката, украсена с ръчно плетени дантели.
И очите й, когато най-после сервира чая и седна срещу мен. Тя разбра всичко. Знаеше кой съм, какъв съм, от къде ида и какво ме е довело тук. Очите й се смееха. Златните й очи ме разбраха, обгърнаха ме с меки златисти ресни, залюляха ме в измамната увереност, че всичко им е ясно, бяха добри с мен, почувствах се на сигурно и безопасно място, а те ме погълнаха бавно и ме покриха със златиста бронзова нирвана. Не говорехме. Знаехме всичко. Очите ни говореха, устните й ту скептично се извиваха, ту нежно се усмихваха, ту се сковаваха в твърда линия. Знаех какво ми казва, без да ми казва нищо.
Затворих си очите, а тя нежно целуна клепачите ми, устните й погалиха моите, седна на коленете ми като перце, нежният й допир, тънкото й кръстче, около което се виеше сребърна верижка със закопчалка във формата на гръцката буква Мю, моите ръце, обвити около него, като втора огърлица, топлата й кожа, свенливите й клепки…
Отворих очи, Моята мечта продължаваше да седи срещу мен и да разбира всичко. Само верижката със закопчалка под формата на Мю беше действителност. Всичко останало го бях чел някъде. Да, спомних си – в нашите виртуални разговори. И трябваше там да си остане. Защо дойдох, и аз не знам. Защо я намерих? Защото ме беше измъчила до смърт, живеехме отдавна в онзи измислен свят. Не можех повече да живея там, самотата извън него беше станала ужасяваща. Имах нужда да видя, че тя съществува наистина. Че е реална, не плод на моята болна фантазия.
А сега вече стана страшно. Защото тя наистина съществува, но не е моя. И се съмнявам, че има начин да стане моя. Когато тръгнах, бях сигурен, че ще се разочаровам жестоко. Мислех, че ще е поне с двайсет години по-възрастна от това, което ми беше казала. Подозирах го, тя беше надраснала годините си. Или че няма да е такава, каквато се беше описала. Мислех, кой знае каква лелка ще открия. Бях подготвен за това, но не бях подготвен за нея.
И прав бях да съм сигурен, че ще се разочаровам жестоко. Защо дойдох? На какво се надявах? Че ще е моя? Наивник! Свих се болезнено, като от удар, на грубата дървена пейка в нейната очарователна, зелена градина. Тя не отмести очи от мен ни за миг, откакто седнахме на тази пейка. Поне за миг да ги беше отклонила. Поне за миг да ме пусне на свобода от погледа си. Но не, тя така се вторачи в мен. Очите й си стоят неподвижно така, като безжизнени, не ме оглежда, а някак прониква в мен. Почувствах се гол пред очите й. А тя всичко разбра. По очите й личеше, че всичко разбира. Няма начин този всепроникващ поглед да не е наясно.
Така се гледахме до мръкнало. Свършиха ми цигарите. Тя не разбра това. Не можа да схване защо от час се въртя притеснено на пейката.
- Омръзна ли ти да седим тук? Искаш ли да влезем? Колко съм глупава – сигурно си гладен, изморен от пътя, а аз те държа тук да си мълчим и да ти се наслаждавам.
Помислих, че ми се подиграва, та аз съм в най-добрия случай невзрачен, какво ще ми се наслаждава. Но тя продължаваше да ме гледа добронамерено. Не може тези очи да ми се подиграват.
- Всъщност ми свършиха цигарите… - казах, тя не е пушач и сигурно за това не може да си представи какво е да нямаш цигари.
- Ах, да! Наистина отдавна не си палил. Не ми мирише на дим от цигари поне то час. Съжалявам, не купувам цигари. Но ако искаш, можеш да отидеш до магазина. Той би трябвало да работи. Нали не е много тъмно, чух стенния часовник да бие 9 преди малко.
- Ще ми покажеш ли къде е магазина?
- Разбира се, като излезеш от портичката завиваш на ляво, след 43 крачки на дясно и после все направо – 80 крачки, висок си колкото мен горе-долу, крачките ни трябва да са приблизително равни – усмихна се.
- Ха? Мериш разстоянието в крачки? Интересно.
- Общо взето – уклончиво сведе поглед тя. За първи път ме пусна от очите си. Станахме едновременно.
- Не искаш ли да се поразходим заедно? – изтървах, а после се проклех – може пък да не иска да я виждат с такъв като мен. Но тя тръгна. Дневната светлина съвсем беше угаснала и аз се запрепъвах след нея по пътечката, и завиждах за увереността й на домакиня в този дом. Изобщо не погледна къде стъпва, очевидно си знае пътя и със затворени очи. Казах й го.
- Ами всъщност да, на мен ми е все едно дали са отворени или затворени – каза тя.
- Абе в тази тъмнина и на мен ми е все едно, няма значение колко се взирам, пак се препъвам.
- За мен пък няма значение колко е светло, сляпа съм по рождение.