автор: SELENA

Когато си сам в тъмното...вслушай се в тишината и ще разбереш кой ти прави компания...

Часовникът тракаше така, както туптеше и сърцето на Ана. Тя седеше тихо на края на леглото.Кафявите й очи с разширени зеници следяха майка й, която сновеше забързана из стаята така, че човек очакваше всеки миг да се чуе трясък от паднала ваза. Тази вечер не трябваше да остава сама. Не и сама с Нея. Напрегнато се ослушваше за прозвъняването на входната врата. Ако майка й не беше тук, Хилда не би влязла през вратата. Тя можеше да влезе през достатъчно други места. Фактът, че се намираха на десетия етаж, ни най-малко не смущаваше Хилда. Но Ана беше много повече от смутена. Напоследък сънуваше кошмари. Страшни кошмари, от които губеше апетит и се пукаха кръвоносните съдове в очите й. Но хубавото бе, че сутринта идваше, а кошмарът с дълбока въздишка си тръгваше и я оставяше доволна от действителността. Но ето, че Хилда бе действителност.

Бе действителна всяка вечер в осем вечерта. Винаги правеща своите палачинки. Своите скапани, гадни палачинки. Те никога не свършваха. Трябваше да свършат, но просто не го правеха. Вземеш си палачинка, втора, трета, а чинията си оставаше пълна... Понякога Ана тъпчеше палачинки с ярост. Малиновия сироп течеше по брадичката й, но тя ядеше ли, ядеше. И чакаше чинията да се изпразни. Веднъж за малко да умре от преяждане. Започна да се души, зави й се свят. Но дори и тогава тя виждаше пълната чиния и чуваше смеха на Хилда. Всяко живо същество,носещо сърце в гърдите си би се трогнало, но не и тя...

Хилда винаги се смееше, когато на Ана й се плачеше. Казваше, че няма нищо по-смешно от човешките сълзи. "Винаги,когато някой плаче, друг се смее!" - обичаше да казва тя.

Майка й тъкмо приключи с тоалета си,вече готова за театър, когато на вратата се позвъни.

Ана преглътна. Как й се искаше да каже на мама! Но после си спомни за предупреждението на Хилда и преглътна още веднъж. В следващия момент само безпомощно наблюдаваше как вратата се отваря. Разбира се, това беше Хилда. Ослепителна в новия си бял костюм (за който Ана бе сигурна, че няма нужда от гладене, нито от пране и винаги щеше да бъде така изряден и красив, както и тази, която го носеше), тя се усмихна учтиво на разбъбрилата се г-жа Милър, която направо обожаваше бавачката на дъщеря си. Тя често разправяше на близки и познати, че се чуди как такова "красиво и очарователно момиче" се занимава с това да гледа деца по домовете. Да... това бе Хилда. Зеленоокото момиче, което всички харесваха от пръв поглед. Самата Ана, щом видя я видя за първи път, реши, че иска да изглежда точно така, когато порасне. Но още същата вечер разбра не само, че не иска да бъде като нея, но и че никое от децата, които е гледала, не е пораснало.

Хилда закачи палтото на закачалката и леко докосна косата си.

- Ана, качи се в стаята си, аз ще направя палачинки и тогава ще те повикам!

Ана мълчаливо се подчини. От стаята си чу как колата на майка й потегли. После в къщата настана тишина. Ана не знаеше какво става долу... а и, по дяволите, за нищо на света не би искала да научи! Тя стана и заключи стаята си. После се бухна в леглото си и неспокойно зачете една книжка с приказки. Минаха час, два, тя не знаеше колко точно, когато чу почукване на вратата. Ана усети,че косъмчетата по ръцете й настръхнаха.Книгата се изхлузи от ръцете й и глухо тупна на пода. След около две минути понечи да посегне отново към книгата си.

- Знаеш, че е време за вечеря... Не карай палачинките да чакат, мое малко страхливче.

Тънкият й глас минаваше през ключалката и изпълваше стаята. Кънтеше в ушите на Ана като ехо. Това,което се случваше,не го пишеше в детските книжки с приказки и тя не знаеше какво да прави. Нещо в нея се разтърси, очите й потъмняха и тя избухна:

- Ти си мръсна, гадна вещица! Сигурна съм, че имаш безброй големи брадавици с косми по тях и че си много стара и грозна. Когато мама си дойде, ще й кажа как се държиш с мен! Тя ще ми повярва и вече няма да те обича! Мразя те, мразя те!

Ана се разтърси в конвулсии , цялата трепереше. По едно време вдигна глава. Тя си бе отишла. Момиченцето се ослуша... сигурно пак щеше да проговори и да я стресне. Но мина доста време, тя прочете книгата и ожадня. Стана и се запъти към бюрото си, където беше каната с вода. Изведнъж усети нокът, който я гали по бузата. Обърна се.

- Палачинките изстинаха и аз съм много разочарована, че не искаш да ядеш!

Ана изпищя.

Когато госпожа Милър се върна късно през нощта, тя завари дъщеря си сама на масата. Ядеше палачинки.

- Но къде е Хилда? - попита майка й силно разтревожена.

- Каза, че не иска вече да е детегледачка, защото малките момиченца много, ама МНОГО я ядосват. И че определено е по-лесно да бъдеш малко момиче. М-м-м... Тези палачинки са прекрасни!

Тя погледна майка си. Очите й бяха зелени.