автор: hristam

От години не съм докосвала пиано.
Работата е там, че навремето бях едно истинско дете – чудо, започнало да свири още преди да може да говори добре. Още не знаех буквите, но можех да чета нотен текст. Излизах да свиря по концерти от петгодишна, а по-късно започнаха и самостоятелните ми изяви в страната и чужбина.
Всичко свърши с това, че на един концерт пръстите ми просто отказаха да свирят. Оркестърът започна встъплението, диригента ми даде знак, музиката беше в главата ми, виждах всяка нотичка, която трябваше да изсвиря, но когато поставих ръцете си върху клавишите, те останаха неподвижни.
Разбира се, всеки може да си представи какво е да изпиташ подобно нещо на сцена, едва ли е нужно да си изпълнител, за да стане ясно какъв шок е това. Чувала бях за други концертиращи музиканти, които са имали подобен срив по време на изпълнение, но това при мен беше по-различно, не можех да контролирам пръстите си. Напълно и внезапно бях изгубила способността да свиря.
Дълго време ме подлагаха на всевъзможни тестове и процедури, прекарах месеци по санаториуми и специализирани клиники в чужбина, върху психиката ми работеха най-добрите специалисти. Физически бях напълно във форма, но нещо се бе изгубило, и никой не можеше да ми го върне.
Едва напоследък започнах да опитвам да преподавам по малко, и това все пак беше някакъв, макар и малък напредък – можех да докосвам клавишите без да изпитвам онази болка и панически ужас. Даваха ми надежда, че това е добро начало и с времето е възможно да преодолея стреса.
Близките ми се опитваха да ме стимулират – дискретно ме насърчаваха да опитвам да свиря, но въпреки желанието ми така и не се получаваше – пръстите ми бяха като мъртви. Вече дори не плачех – отдавна бях проляла всичките си сълзи, само се чувствах празна и ненужна, напълно изгубена.
Една вечер отново отворих рояла – беше чудесен инструмент, стар, немски, и наистина безценен за мен, защото беше първият ми инструмент, познавах го така добре, а и той мен, сякаш душата ми беше отпечатана върху клавишите му. Поставих ръце върху него и затворих очи. Музиката в мен ме завладя напълно, облада ме изцяло, така, както ставаше всеки път докоснех ли клавишите. Сърцето ми стенеше от болка, мразех своята безпомощност, исках да изчезна, да потъна в този свят от звуци, който усещах в себе си, но се изплъзваше от реалността ми. Не искам тази реалност, помислих си, тя не е моята реалност, по-добре да не се връщам в нея...
Тогава усетих нечие докосване, някой съвсем леко погали рамото ми. Изненадана погледнах, и го видях – висок, тъмен мъж с ярки, сини очи, които ме гледаха ласкаво. Усмихваше се.
- Посвири за мен, моля те – подкани ме.
„Много бих искала – исках да му кажа – повече от всичко на света! Но...” Тогава обаче усетих, че пръстите ми се движат, сякаш се събуждаха от дълбок сън, отначало плахо, а после все по-уверено, сякаш музиката, която звучеше в мен беше намерила начин най-сетне да се излее. Свирех и дори не си давах сметка, че плача от радост, чак докато стана невъзможно да натискам мокрите клавиши.
Така започна моето възраждане. Той идваше всеки път, когато засвирех, понякога дори не го виждах, но винаги усещах присъствието му.
- Нали няма да си отидеш от мен? – питах го с трепет.
- Не бих могъл – отвръщаше ми – Твоята музика ме създаде и съм част от нея, и тя е част от мен.
- Но...как ме намери?
- Ти ме намери. Сърцето ти ме намери, болката ти ме намери.
- Ти си моят свят – шепнех му – целият ми живот!
- Ти си моят свят и целият ми живот – отвръщаше ми.
Отново влязох във форма, близките и приятелите ми не можеха да се нарадват, получавах поздравления и от мои почитатели, които не ме бяха забравили. Всички се надяваха да започна да подготвям концертна програма, но истината е, че това вече не ме интересуваше. Можех да свиря само за него, беше се превърнал в жизнена необходимост за мен, усещането за него бе станало като дрога – имах нужда от още и още. Дотолкова беше в мислите ми, че всичко извън него губеше смисъл и значение – не можех да отделям и капка внимание на подготовка за концерт. Най-големият ми страх беше да не го изгубя, и една вечер му го казах.
- Искам да останеш при мен – помолих го – Всеки път, когато престана да свиря си отиваш и не знам дали ще се върнеш отново.
- Винаги се връщам – усмихна се той.
- Но всяка раздяла ме убива – казах, и щом го изрекох разбрах какво трябва да направя. Сърцето ми го подсказа – просто продължих да свиря. Пиесите преливаха една в друга, раждаха се нови, пръстите ми само изписваха звуците, без да усещат умора и болка. Той се опита да ме спре, видях как очите му се пълнят с тревога. Но защо, помислих си, тук сме само аз и ти, и ако това е нужно, за да останеш, ще продължавам още, и още, и още...
И тогава изведнъж всичко престана. Случи се отново, както някога – видях как ръцете ми останаха неподвижни върху клавишите, като мъртви птици. Исках да крещя, да скъсам струните на рояла, да изтръгна клавишите един по един, да го видя мъртъв така, както мъртва се почувствах аз в този момент. Но нямах сили да помръдна. „Този път ще умра – помислих си – Няма да мога да преживея всичко това отново. Не и когато знам, че ще го изгубя, завинаги...”
Тогава усетих ръцете му – бяха топли и гальовни, най-нежните ръце, докосвали ме някога. Потънах в прегръдките му така, сякаш потъвах в море от красиви звуци, които ме разсъбличаха от всички тревоги и страхове, чувствах се по-жива от всякога.
- Нима ще останеш при мен... – прошепнаха устните ми.
- Да, ще остана.
- Но ръцете ми...
- Те са уморени, само много уморени.
- А дали ще се събудят отново? За музиката ни, за теб, за нашият свят?
- Разбира се – целуна ме той – Но не бива да я затваряш само в сърцето си, трябва да я даряваш на всички, които имат нужда от нея. За да е жива винаги.
След по-малко от месец бях готова за първият си концерт след голямото прекъсване. Мина много успешно, имаше отзиви по всички медии. И разбрах, че сега наистина той ще остане с мен завинаги.