Оковите на душата X
Абдулрахман Акра
-------------------------
Слезе от автобуса и се отби в магазина до неговия блок. Купи две бутилки червено вино.
„Нали казват във виното истина” - Каза наум.
А самия той беше вътрешно убеден, че истината е в самите тях, но трябва да се преодолеят много вътрешни бариери, за да се разкрие, а виното просто помага... и нищо повече.
Близо до входа едно хлапе мина на едно колело с луда скорост. В един момент чу шум от спирачки, а след това хлапето спря, погледна на земята, където блъсната от колелото чайка болезнено умираше. Очите й странно блестяха от болка и страх.
Доближа се бавно до нея, надвеси се и видя, че е вече умряла. Усети голяма тъгa да обвива неговата душа и да я усуква много болезнено.
„Болка, страх и смърт в резултат на действие на едно неотговорно играещо хлапе.” - Каза наум. – „Ала хлапето е невинно и сблъскването стана съвсем случайно. По-грозно би било, когато играем неотговорно, за да причиним такава болка и страх на другите, както и на самите нас” - продължи да размишлява наум преди да влезе във входа.
Обади се на жена си веднага след като влез . Разговорът свърши набързо, защото тя щяла да излиза с нейния брат на вечеря. Пожела му приятна вечер, след което той сложи слушалката на мястото си и премести телефония апарат в кухнята, където можеше да го ползва седейки на терасата.
Отвори първата бутилка и наля една чаша вино. Червената течност блестеше в хубавата кристална чаша и преди да помисли за каквото и да е, изпи виното на една глътка. Тогава усети да го залива гореща вълна, след което със зачервени очи отиде към хладилника, извади шунков салам и започна да го реже с остър нож.
„Така съдбата режи дните ни и ние им се наслаждаваме, в съчетание с болката. Но се чудим кое усещаме по-силно: болката или насладата. Ох... Не искам да се превърна във философ заради един загадъчен край на връзка с момиче!” - Ядосваше се безмълвно на себе си.
„Не е просто едно момиче, самият ти знаеш това, толкова си обвързан с нея...” - отвърна му вътрешния глас.
Отново погледна към морето от терасата. Луната я нямаше и затова звездите сякаш по-ярко блестяха в небето. Но беше тихо, сякаш природата около него очакваше да настъпи важно събитие.
Наля следващата чаша вино и запали поредната цигара в очакване телефона да звънне. С дима на цигарите рисуваше в просторното платно историята им от самото начало, ала звънеца на телефона сякаш разпръсна всичките рисунки само в един миг, връщайки го към реалността.
-Здравей Николай
-Здрасти Елеонора.
-Как си?
-Добре съм... пия си винцето и пуша.
-Как така сам пиеш?
-Като не си с мен... нямам друг избор.
-А защо точно аз?
-Не ме ядосвай... май е крайно време да ти кажа че те обичам.
Мълчание цареше... лек вятър мелодично духаше и изведнъж чу нежна музика, която идваше от близкото заведение, но душата му се сви болезнено.
-Николай... Не ми казвай че си се напил вече.
-Не съм още, въпреки че съм купил достатъчното вино, за да се напия тази вечер.
-А защо?
-Казват, че виното помага хората да съберат смелост.
-Не ти липсва смелост, доколкото те познавам, а за виното казват, че истината е в него.
-Истината е само в самите нас, Ели.
-А ще разкриеш ли твоята истина?
-Не си ли я открила вече.
-Аз ли? По-голямата част съм открила и затова се обвързах с теб, и се влюбих в теб, ала другата част на Айсберга на твоята същност ме пази на разстояние от теб. Онази част бих искала да ми разкриеш.
-За какво ти е, щом можеш да ме имаш.
-Поради простата причина, че съм се срещала с момчета, колеги и приятели, но никога не ми дошло наум да ми се иска да споделя остатъка от живота си с един от тях.
-И? Какво се промени.
-Ами нищо... просто една случайна среща на брега обърка подредения и хармоничен ритъм на моето ежедневие.
-Ели, искам телефонният ти номер и електронната ти поща.
-За какво...
-Така. - Остро я прекъсна той... и после продължа с по-нежен тон:
-Извинявам се, че се държах така остро, но мисля че трябва да ги имам щом ти имаш моите.
-Добре, щом държиш...
Продиктува му телефония си номер и електронната поща, а той ги записа на лист и после каза:
-Затвори ти. Аз ще преместя телефона в хола и от там ще ти набера.
-Добре, както искаш.
Премести телефона, бутилката, чашката и пепелника. Мотаеше се между терасата и хола, сякаш за да има повече време преди да изкаже най-страшната изповед. Затова май му се искаше да продължи разговора от хола, сякаш да се чувства по-затворен между четирите стени, за да не му избяга смелостта. Трябва вече да сложи край на това вътрешно мъчение и залитане между нaдeждата и отчаянието.
-Здравей отново.
-Здрасти... за пореден път.
-Така... какво за айсберга?
-Ами... казах ти вече.
-А ако ти го разкрия, пак ли ще стоиш на разстояние?
-Ех, тогава поне няма да ме плаши.
-А ако те изгубя?
-Няма да ме изгубиш... тук съм, къде другаде да отида.
Не може да бъде... не очаквано просто... Просто е капан, за да му даде кураж за да каже изповедта си.
-Отново си замисли.
-Не... налях си една чаша просто.
-Наздраве... но за какво пиеш?
-За истината, която е горчива като вкуса на виното.
-Жалко че виното е горчивото, а е производно от сладко грозде.
-А как става горчиво?
-С човешката намеса.
-Много мъдро.
-Остави мъдростта настрани сега... и казвай... слушам те.
-Какво да кажа?
И сякаш тя губи последната капка търпение - директно хвърли въпроса като гръм върху лицето му през кабела:
-Женен ли си?
Мълчание, очакван въпрос, ала отговорът не ще да се оформи, но... и поредната голяма глътка вино... доближават се стените от четирите посоки и ги затварят, става му толкова тясно и задушно... нещо се свива в гърлото му и сякаш държаните дълго сълзи избликаха изведнъж. Горещото усещате на сълзата по лицето му го накара да се чувства освободен, душата му сякаш се изчисти… отново се отдалечават стените, за да се върнат на мястото си..
-Със сълзи… в очите… и с болка … в сърцето… отговорът е… ДА...
Отново мълчание... Тъмата сякаш пробиваше осветлението в хола, стана му много тъмно и сълзите взеха обилно да се ронят по лицето му.
-Ало… Ало… Ели... отговори ми моля ти се… Ало…
и чу сигнала „заето”.
- Следва -