автор: Lefty

Да напиша нещо свежо, не блудкаво,
с живописен контраст-
без страх да се спъна в абсурда,
че всъщност няма какво да споделя с вас...

Понякога мъчителни са дните,
протичат лениви, дълги, отпуснато празни...
Фази на Нищото, което тъпче, блъска и дразни-
талази от смърт.
.
Добре, де има и цветове, коите се обичат
и се целуват дълго с Душата,
която тръпне в оргазъм, не зъзне от студ...
Гореща се впива в сърцето
и
ражда се Кръв - прясна, свежа и жадна
да окъпе вените с водопади от родилна гордост...
.
Признавам,
звездите често са далеч, наполовина изгубени,
но не за себе си, а за взора - човешкият,
който втренчено се взира в тях - в очакване на отговор.
Решенията не са толкова високи, не важни сякаш
на моменти,
не леки в пристъпите си на лудост,
когато мозъчните гънки стенат
и в конвулсии се пържат.
.
Меките домашни чехли позволяват
Гмурване в себе си, но и отвъд,
което плаши изострените невротици,
и предизвиква леки усмивки
сред смелите лентяй на безвремието.
Един бодил сякаш се пъхва в пазвата на Спокойствието.
А то не умира ли ежедневно, в отчаяната битка
за оцеляване срещу пристъпите на трайно гадене...
Последното дебелее ли дебелее сред
толкова безгласни Сенки...
.
Сигурната смърт
не следва да троши вратата на моето
слабо, леко смирено равновесие,
чиято плесен ми докарва главоблъскане
всеки път,
когато реша да ви отегчавам.