автор: valka

На изток просветлява. А е сънено
в окото на града. Не ми се слуша
ръмженето на тротоар и улици.
На хора, дето всеки миг ще хукнат

по някакви прегазени маршрути.
Към нищото. Най-сигурното нищо,
което неизменно ще се случи.

И само за секунда преди изгрева,
когато тишината е вселена,
знам - корените на дърветата
са продължение на мойте вени.

По ствола им, в короната, по клоните
изтичам и се вливам в хоризонта
на границата между световете,

където точно в ириса на нищото
не са родени още Боговете.
Не ме предава никой. Не предавам.
Не е измислена разменната монета,

с която си купувам съществуване.
И само за секунда преди изгрева
си вярвам упорито, че си струва.