автор: kaliopa_ina

“Педантично решаващ перспективите”, пише тя и се чуди, дали да оформи репликата като авторова реч и с това да направи видима грижливо критата си досега склонност към интелектуални умопостроения. Или да маскира въпроса за перспективата като мисъл на героя. Мисъл, която веднага ще му придаде дълбочина и образованост, ще увенчае досегашните и бъдещите му постъпки с ореола на човек, вещ в теорията на изкуството.
И така – седеше си героят ѝ в подножието на едно стълбище – то се разлистваше пред очите му като възходяща спирала. Мъж на средна възраст, нелепо дълго врязал поглед между етажите на средностатистическа кооперация. Разказът ѝ още предстоеше да се заизкачва нагоре.
Тя си спомни лекото чувство на замайване, което получи, когато за пръв път проследи правоъгълните стълбищни площадки, прилежно смаляващи се, според всички закони на перспективата. Когато си дете, пет – шестетажните блокове са наистина големи и тайнствени. Тогава стоеше в чуждия вход, вдъхваше панелната миризма на влажни мазета и наблюдаваше, как приятелката ѝ подтичва по стълбите чак до третия си етаж. Слабите ѝ крачета ту се скриваха, ту внезапно изскачаха зад поредния завой – още по-нагоре в търбуха на кънтящия блок.
Героят ѝ - все още безименен – също усещаше леко замайване от неудобната поза. Търпението му беше на изчерпване – човек все пак не може да прекара неопределено време, втренчил поглед в геометрично изрязани етажи, педантично следващи законите на перспективата. И колко по-глупаво беше положението, щом около стълбището все още нямаше сграда. Проклетата авторка се беше пренесла в миналото си, в следствие на което нагоре по етажите тичаше споменът ѝ за някогашна приятелка с издрано коляно, нелепи бели чорапи и демодирани сандалки.
Животът му предстоеше, той го очакваше с нетърпението на човек, който само за миг е вдигнал поглед нагоре и веднага ще подхване ежедневието си, току от следата на предишната си крачка. С още по-голямо любопитство очакваше миналото си. Това минало, което ще вплътни чертите му, ще му даде мироглед и посока, ще го опустоши и извае.
Усещаше джоба си издут от някаква книга с меки корици, очевидно много важна или много любима, щом я влачеше със себе си, въпреки че деформираше силуета на дрехата. И това беше цялото му имущество засега. Усещаше обувките си – меки и удобни, още не знаеше цвета им. Усещаше как израства брадата му и оформя класическо катинарче, а под него се подават влажни зъби и светли устни. Хлапето с ожулените колене се стопи и той почувства, че ще тръгне нагоре по стълбите, защото зад една от вратите го очакваше книгата, която ще напише. За миг си позволи да помечтае за асансьор, но авторката набързо го отряза – ходенето пеша е полезно. И той усети, че винаги е вярвал в малките, ежедневни, здравословни ритуали.
Тръгна нагоре, вече знаеше, че в неговото ателие на мансардата има лаптоп, на който пише книгата си. Сериозна теоретична студия, достойна за академичната му кариера. Знаеше, че това е важно за онези около него, докато той самият ще се старае да подреди объркания си личен живот, който подозрително приличаше на живота на авторката. Видя, как около него етажите добиват плътност и излъчване на новопостроена кооперация, как навън се оформя късен следобед и разчертава ивици светлина по стълбите, които той изкачва. После погледна надолу към мястото, където стоеше преди малко и я видя.
Червенокоса, къдрава, с леко отпусната брадичка и симпатични торбички под очите. Неговата авторка. Стоеше с леко разтворени крака, обута в удобни дънки и гледаше нагоре към него. Гледаше преценяващо и с лека ирония. Дали да не зареже книгата за теория на перспективата, която се пишеше горе на лаптопа му и да не разкаже нещо за живота ѝ оттук нататък. Можеше да я ожени, убие или направи известна. А можеше просто да я остави да зяпа нагоре в празното стълбище, с все спомените ѝ за малки момиченца и планове за поредната книга, която се самосъздава на компютъра в уютната ѝ дневна.