автор: Djanka

Петко Петков, по фамилия Петков, беше изключително средностатистически човек. Сутрин се гледаше дълго и продължително в огледалото и все търсеше нещо изключително в себе си или съществуването си, но видимо външно и още по-невидимо вътрешно, не откриваше. А и приятели, колеги, семейство все му повтаряха, че такъв еднообразен, обикновен и открито "загубен" тип не се намира лесно.
Искаше му се на Петко Петков да блесне като перла, като диамант, да го открие някой още нешлифован и да "изтъкне" безценните му качества. Но единствените думи с които се задоволяваше за себе си баха: "Петко, Петко, кога ще престанеш да бъдеш барабар Петко с мъжете?" или "Не се бутай Петко в "А" група!", или "Петко е най-простия юзър на света".
Разбира се, трябваше да има нещо изключително в Петко. Иначе нямаше толкова усърдно всяка сутрин да се търси в огледалото. Или се изискваше от него само мъничко усилие на волята да покаже на света на какво е способен? Но и това не беше лека задача. Как да покаже Върховенство, ако нямаше дори за какво да се "хване"? Обикновено се хващаше все за силни козове, а се оказваха бити карти. Или държеше жена си изкъсо, а все с най-добрият му приятел ходеше на почивка.
Петко Петков си беше загубен както във времето, така и за много хора.
Тази сутрин както се бръснеше се поряза. Не от невнимание или разсеяност. Постави ЧЕРТА, заряза ново НАЧАЛО.
От днес щеше да се промени. Решението да влезе в крак с другите, да е Торнадото на екипа, да е Тарторът вкъщи надделя над празнотата в съществуването му. Имаше нужда отново да се хване за нещо, но този път да го изведе до образа на Различния. Необходим му беше стимул, който да успее да го изстреля в първата десятка на печелившите, трудните, необясними хора. Лошо му влияше славата на ЛЕСНО приемлив ПРОСТ човек.
Захвана се да мисли прякор, който да го разчупи, от който да треперят всички, да всява респект и уважение.
Петко Големия му се стори убедително, но не подхождаше на ръста му от метър и шейсет. Пък и той ходеше все със свити рамене. Остана му от училище, когато другарката му казваше да се засрами заради ненаучените уроци.
Петко Добрутрото щеше да важи само пред чистачката Кева. Тя обичаше да й разказваш небивалици, но не беше чак дотам такава слабоумна овца. Жената беше завършила първо отделение и когато размахваше метлата от ярост, човек разбираше колко правилна и строга е била образователната система по времето на "априлските макове" - дръж всичко в свои ръце и не допускай някой да дооплеска това, което ти си оплескал веднъж.
Петко Маршала не стигаше да покрие и четирите квадратни метра на които работеше. Едно бюро и една картонетка. Вкъщи щяха да го прекръстят на Петко Марширайсе, защото до телевизора имаха достъп само жена му с вечните й гоблени, после децата, които растяха вече към XXL размер и накрая котката , чиято опашка се провесваше в най-интересния момент на сутрешната сапунка.
Петко Ботора - НЕ! Едва преглътна отсичането на сливката на село.
Петко Смелия - побиваха го тръпки от оня дето събираше таксата за кабелната.
Петко Майната - не обичаше яхнии!
Петко Дивака - ... Петко Дивака. Повтори го още веднъж и се замисли. Не, нямаше нищо особено за което да се хване в този стабилен прякор. Беше звучен, необясним по същество за "цивилизованото му съществуване" и толкова исторически жив. Чувстваше се точно като Дивак сред стадо питомци. Не откриваше и най-малка пукнатина в този шлифован (а той харесваше диаманти), отговарящ на изискванията му, силен, абсурден прякор.
С него щеше да започне нова страница в семейния живот, кариерата и емоционалните изживявания.
Когато жена му го изпъдеше от леглото, защото й размазвал нощната маска, щеше да й кресне дивашки: "Ти ли кучко разгонена?! Къде се намираш? Я да вървиш на ... туземците на майната им!!"
Едва ли в работата някой щеше да му повиши тон още от вратата. Най-малко оня дребнав и пъпчив подмазвач, който винаги го посрещаше на нож, че не бил в крак с модата, в крак с фирмата, в крак със света и че бил обикновено с два леви крака, когато трябвало да се разтича по спешност. Тогава Петко Дивака щеше да му се усмихне и да каже: "Мой господин Крузо, корабът за външния свят мина. Следващ курс в следващото хилядолетие."
Петко Дивака щеше да се чувства сигурно в кожата си с този прякор и щеше да изпитва онова блажено удоволствие от приятелството си със всички "СЕБЕПОДОБНИ", щеше да опознае чувството на радост от разнеслия се застой на амбициите му, щеше да бъде Петко Петков по прякор Дивака.
Нещо лепкаво потече по пръстите му. Сепна се, защото се беше порязъл и от другата страна на бузата. Болеше го, а и гледката не беше приятна. Беше се "заклал" като прасето миналата година и сега по-скоро вместо Дивака щяха да му викат Левака. Погледна се още веднъж и цялото удоволствие от предстоящата промяна премина в истинско съжаление. Изми се, залепи от двете страни парченца тоялетна хартия и се измъкна на пръсти от вкъщи.
Петко Дивака остана там, в огледалото, още дълго време, след това се усмихна и процеди през зъби: "Загубеняк".

Забележка: Всяка прилика с имена и лица е случайна. Моля, не се припознавайте в образите и не влагайте повече смисъл в приказката от самия автор.