автор: VOINOV

Телефонът позвъни.
Алекс изтича и вдигна слушалката.
- Да?
- Ало… Алекс, ти ли си лельо? Обажда се леля ти Ваня от Мелбърн. На твоят съученик Красимир майка му.
- О, лельо Ваня здравей! Как сте там, на другия край на земното кълбо? – възкликна Сашо.
- Ами, как да сме лельо? Добре сме.
Исках да се чуя с майка ти. Да си побъбрим… и не издържах и реших да и се похваля. Нали знаеш, човек все някъде трябва да си излее това дето събирал и както му казваме там в България – да си излееш душичката.
- Тя мама лельо Ваня е още на работа. Ще се върне предполагам до час. Трябваше да се обадиш по-късно…
- Да леля, да ама, още не мога да свикна с тези часови разлики. А и въобще с всички други разлики. – отсреща се чу смях. – тук е било много по-друго леля. Не е било както си мислех там у дома, в България.
Съжалявам леля, че едно време в училище ви учех, че загниващият капитализъм е къде къде по-долу, от нашето прогресивно и процъфтяващо социалистическо общество. Трябва да си призная, заблудени сме били. Така ни учеше “партията” – да живеем с и да се радваме на това което имаме.
А пък и честолюбието напираше отвътре и ни караше да мислим, че сме наистина най-щастливите и най-устроените хора на планетата.
Но леля, да си призная – място за сравнение няма, да знаеш!
Когато Краси замина на екскурзия и не върна, без аз да знам нищо, вече си рекох – за мен животът е свършил… Чуваш ли ми лельо?
- Да, да чувам те.
- Що сълзи изплаках, що мъка изживях. Но както казваме там у нас в Благоевград “Всяко зло за добро!”.
Когато пристигнали тук с Магдалена, първата им задача била, да намерят човека, за когото имали предварителна информация. Намерили го, а той ги настанил за няколко дни в дома си.
Свързал ги с дружеството на българите в Австралия и “македонското дружество”, което тук е много влиятелно. Потдържат се, нали сме си роднини и един език говорим.
А когато разбрал господинът, че Краси е компютърен програмист и е работил в научен институт в София, взел, че си купил компютър и в разтояние на няколко дни синът го учил да работи с него.
Трябвало му на човека да си осчетоводява разни стоки и документи в малкото му предприятие.
След известно време Краси и Магдалена се настанили в общежитие и се включили в курс за приобщаване към английско говорящите.
А онзи господин, който бил търговец на деветдесет и два вида сирена и ориз, скоро се научил сам да борави с компютъра си и взел, че им подарил една тенекия със сирене.
И да видиш лельо какво се оказало – тенекията била пълна с …българско саламурено сирене!
А пък да видиш апартамента им сега! Тристаен. С две спални и голяма трапезария. Всичко уютно, чисто, в слънчеви цветове. В средата на стаята барплот за напитки и сокове. И аз им донесох българска гроздова. А отстрани пълно с шкафове, по които са си наредили всякакви кухненски джинджурии.
А да видиш хората – облечени в светли, семпли дрехи, струва ти се, че всеки ден са облечени като за празник.
А при нас какво беше. Живеехме в неизмазаната отвън къща. С моята мизерна даскалска заплата едва кретахме.
С нея Краси завърши висшето си образование, а след това и аспирантурата.
Но-о, сега вече съм наистина доволна.
Умно ми излезе момчето. Рискува, но имало защо. А толкова се бях уплашила.
Получава по хиляда и осемстотин долара, докато завърши езиковия курс. След това ще премине още един курс, за оценка на квалификацията му, а още по-нататък ще се яви вече на конкурс за обещаното място. Работата е малко сложничка, но вярвам, че ще се справи момчето.
Посочили му място в някаква клиника, но първо трябвало да го защити на конкурса.
Но независимо от това, щом си чужденец, ако и да си добър – минаваш по този път. Така стоят нещата тук. Не е като при нас в България…
И сам Краси ми каза, че се е почувствал неудобно, когато на пробния изпит за съставяне на програмен продукт, неговата работа излязла най-добрата.
Страх го е малко лельо, да не би да се получи някаква завист у бъдещите му колеги, заради това, че е чужденец.
При нас завистта си е нормално нещо нали – но тук знаеш ли?
Човек трябва да се пази от всякъде, да има очи и на гърба си, тоест да има всяка дреболия в предвид.
Алекс… чуваш ме лельо, нали?
- Да, чувам те. Искам да предадеш моите специални поздрави на Краси и на Магдалена.
- Ще предам лельо, извинявай, аз толкова се заприказвах, че чак се забравих. Нали знаеш, малко е неудобно, но изпитвах вътрешната нужда, хей-така, да се похваля на някого и да разкажа колко съм горда сега.
Радвам се, че момчето ми излезе умно, че успява.
Казва ми “Мамо ти не се тревожи, аз ще ти докажа, че мога да спечеля пари. Двамата с Магдалена ще работим и ще се справим. А като му дойде времето, ще се върнем отново в България”. Но това го казват, за да ме успокоят. Много не ми се вярва, но си мълча. Щом дом си стягат тук – не вярвам да се върнат в България.
Мъчно ми е лельо, че са толкова далеч от родното място, но и там не се живее лесно – ти го знаеш.
Да няма хляб и ориз в магазина?! Рафтовете празни. Хората едва свързват двата края… даже подчух нещо че банките фалирали и няма да връщат парите на хората, а и аз имам малко в ДСК-то…, но ще му мисля, като се върна там.
Доволна съм, че децата решиха да опитат да спечелят. Да им е късмет.
А ти леля – извинявай за това, че едно време така ви учех. Заблудена съм била. Признавам си го от сърце и душа.
Боже Господи, даже спомням си, веднъж дадох предложение за намаляване на поведението на мой ученик и след това за изключването му, заради свободомислието му и използването на нецензурни изрази, относно тогавашния строй, но… Господ ще ми прости тези грехове. Разкайвам се истински!
Кажи много здраве на мама, Алекс.
И, и предай, че ако не успея да се свържа с нея тези дни, ще си побъбрим, когато се завърна у дома, в Благоевград.
Да ме чака. Приготвила съм и подарък.
Хайде довиждане лельо!
- Довиждане – каза Алекс и връзката прекъсна.