автор: Liulina

Пипнах се по врата и медальона го нямаше.
- Сигурно,виждам,а какво искаш?-попитах Николай
-Искам да станем приятели.Искаш ли да изпием по едно кафе?
-Може.-съгласих се без много да му мисля.
Пихме кафе,разговаряхме и Николай ми разказа как е протекъл животът в града на малките хора след като съм им върнала магията.
-Хората започнаха да претендират за жилища в нашия град.Ние им отказвахме,но те измъкнаха от някъде разрешително за строеж.Сещаш се,че материалите им не са магически и щяха да унищожат всички нас,за това ни беше нужна ти.Да ни върнеш магията.Сега всичко е наред,никой не иска да строй.Всеки малък човек се е заел да помага на хората.Нашата работа е да даваме кураж,да вдъхваме надежда,да се явяваме в сънищата ви и да ви казваме,кое е най-добре за вас.Но след като нямахме магията да го правим,много хора изпаднаха в депресии,самоубиха се или изгубиха надежда.Сега можем отново да сме ви полезни.
-Е радвам се,че успях да помогна тогава.
-Аз искам да станеш моя жена.
Стъписах се.
-Аз едва те познавам.Плюс това ще съм много грамадна за да бъда твоя жена.
-Не ти не ме разбра - продължи Николай-фиктивно,защото имам мисия сред вас и за да остана по дълго в този град и голям,трябва да се оженя.
-Пак не те разбрах.
Тогава той извади пред мен документи и видях,че ние вече имаме брак.
- И в компютрите на общината сме записани.Мозъците на хората са промити и всички дори родителите ти мислят,че сме женени от две години.Това е необходимо за да няма въпроси и по лесно да се скрия в пейзажа.В магията направена на тях,трябва да се смеси познато с не познато за да се получи.Сега разбра ли?
-Мисля,че да!А защо не омагьосахте и мен?
-Ти си магьосница.В теб има заложена магия,която е била подарък за баща ти от учителя,а той ти я е подарил на теб.
-Не съм усетила,но щом казваш.
-Пробвай!Вдигни тази салфетка и ми я подай с поглед.
Гледах,гледах салфетката и си мислех:-ех колко хубаво би било да отиде в ръцете на Николай - и изведнъж салфетката полетя и се озова в ръцете му.
-Ето видя ли,че можеш.
Още бях изненадана,когато майка ми мина покрай нас и ни поздрави:
-Здравейте деца!Няма ли да тръгвате за работа,ще закъснеете.Ники ризата ти е малко смачкана.Мари ти си виновна.Не се грижиш достатъчно.Я виж какъв хубавец имаш за съпруг.От две години чакам внучета.
-Мамо де недей да бързаш.
-Е лека ви работа деца.
-Благодарим мамо ! - отговорихме в един глас.
-Ето видя ли?-каза Николай-Сега ще ми помогнеш ли?
-С удоволствие!А каква е мисията ти?
-Трябва да стана кмет,за да отблъсквам всякакъв интерес към нашия град и същевременно да откривам нуждите на хората,за да им се помага своевремено.
-Разбирам!-казах го,но не бях сигурна,че съм разбрала.
Покрай нас минаха група хора с лозунги и се обърнаха към нас:
-Ще гласуваме за вас господин Предпазников.Във вашите ръце е нашата надежда.
-Благодаря! - Николай се изправи и им стисна ръцете.
следва продължение..