автор: mariq-desislava

Слънцето залита из пътечките,
изтъкани от лунните паяци,
препъва се, лута се,
но не угасва сърцето му синьо.
Уханието му потича в дълбините
на съзнанието тихо, тихо,
неусетно и изпълнено със сияние.
Мирис сложен, човешки
и невъзможен, див
и силно тревожен,
от който цветята безмълвно
стенат насън.
Слънцето се смее непрестанно,
защото облаците го гъделичкат постоянно.
Дали слънцето във нас живее?
Питай птиците, които с него
всеки ден на дъгата се люлеят.