автор: vesi_lina

До сега всички
мои светове
изгряваха от изток.
Ръцете ми държаха слънцето,
а кривата луна рисуваше
избелялото ми лято
като художник,
не долюбващ яркото.
Рисуваше розови облаци
и чекмеджета със липси
(ръждата изяде само косите им)
изяде ги... без остатък.
Излъгах те.
Останаха отпечатъци
на пръсти.
На твоите пръсти.
Помня ги още.
Стряскат тишината ми,
когато броя нощем колко пъти
отваряш
пътната врата...
Стоиш тихо и не
смееш да влезеш -
пушиш на двора
(сутрин намирам фасове).
Влез!
Не съм същата.
Оная с непълнолетната
мисъл.
Сега слизам бавно,
много бавно по стълбите.
Още едно стъпало
... и край.
Идва оня - другият мой свят,
който успешно
започва след залез.
Но не минорно скучен,
а апокалиптично неронов -
с въпроси-присъди.
Чувал ли си за него?
Виждал ли си зеленото
как става червено.
После оловно-сиво...
Как стиска бели
ледени висулки
на 39 градуса по целзий
и помни последния
отпечатък
на парещи до болка
целувки?
Не помниш, казваш?
Нищо. Аз помня.
И още седя до сърцето му.
Разкопчавам гънките
една
по
една... И търся
татуираната птица.
Оная птица търся,
която спираше да диша,
за да може да се люби.
Помня. Много добре...
Помня.