автор: kakafreud

Купих си една кутия цигари и една бутилка червено вино. Първите няколко пъти след като спирах да пуша ми беше ужасно тежко. Но болката бързо отминаваше и успявах да я превърна в начин да извличам за себе си удоволствие. По-трудно ми беше с алкохола, понеже така и не успях да свикна да пия.
Димът от цигарите дразнеше очите ми, но въпреки това пушех. Понякога дори чувствах, че страстта към цигарите принадлежи на някого другиго, не на мен, но въпреки това – пушех. Дори когато пишех, димът ми пречеше, лютеше на очите ми, но аз пак пушех. Каква гротеска бях – твърдях, че не искам да пуша, че цигарите ми причиняват страдание, но въпреки това – аз пушех. И ми беше кеф!
Затова реших, че е крайно време да нагазя с тънките си токчета в страданието и тази вечер ми се стори идеална за целта.
В дома ми беше шумно – телевизорът буботеше, хладилникът грухтеше, а от стаите долитаха разни гласове. А в мене беше някак глухо. Ослушах се в себе си и долових единствено ленивото потракване на някакъв часовник. Погледнах в огледалото и видях, че съм прозрачна. Червената ми кръв се стичаше по тънките ми вени с бавни и гъвкави движения – като добре смазана машина. В стомаха, точно под сърцето, се мъдреше часовникът, чието напевно тиктакане чувах в ушите си.
По всичко личеше, че съм жива. Дори страните ми леко розовееха. Но очите ми бяха празни. Дори и сълзите, които блестяха в крайчеца на миглите, не ги даряваха с живот. Те бяха мъртви.
Зачудих се дали пък случайно не съм умряла. Не знаех какво е да съм мъртва, но със сигурност си въобразявах, че ми е ясно какво е да съм жива. Погледнах тялото си пак и си помислих, че може би съм жива.
Рационално.
Но всъщност бях мъртва.
Емоционално.
Запалих си една цигара. Димът й се просмука грациозно в прозрачното ми тяло и се разнесе доволен и щастлив из вените ми. Завидях му, че изчезна бързо.
От цигарения дим ми залютя и очите ми се напълниха със сълзи.
Траках по клавишите, а цигареният прах се носеше из въздуха. Щом чувах пръстите, значи бях жива. Ако бях умряла, нямаше да чувам и да виждам нищо. Нали така?
Значи бях жива. Но в мене беше празно и глухо. Но най-ужасното от всичко беше, че всичко ми се струваше непоносимо. Кожата ми потрепери и започна да изстива. Беше ми много студено, макар да си давах сметка, че навън е лято. Е, сигурно вече умирах и това бяха първите признаци.
Налях си чаша червено вино. Отпих и капките една по една се разтеглиха в прозрачното ми тяло по същия мистичен начин като цигарения дим и не след дълго изчезнаха. Завидях им, понеже имаха свойството да чезнат така бързо.
Не, не умирах, помислих си. Това беше страдание. Просто онази част от тялото ми, която се наричаше душа, беше скована от болка. Ама от друга страна защо пък да е страдание? Може би всъщност бях щастлива. Не знаех какво е да съм щастлива, но със сигурност си въобразявах, че знаех какво е да страдаш.
Погледнах през часовника в стомаха ми. Беше като бомба, която щеше да ме взриви всеки момент. Върнах за малко стрелките му назад и се окъпах в спомени. Видях, че съм била щастлива точно в онези моменти, когато бях уверена, че страдах. И ми се стори пълно със живот, макар и да не виждах себе си.
Не разбирах. Жива или мъртва бях, нещастна или пък щастлива?
Стрелките се върнаха обратно и лениво се протегнаха в сега-то. Дори не бях разбрала, но цигарите бяха почти свършили. Нищо, и без това от тях ми лютеше на очите. Какво ме теглеше към тях, нали ми причиняваха страдание?
За мен те бяха сякаш глътка въздух, искрицата живот, с която в живота ми ставаше по-малко празно. Напомняха ми за майка ми. Помнех я обвита в цигарен дим, красива и магнетична да се смее. И за за мен тогава това беше най-прекрасната картина - да видя мама да държи тънка цигара в ръка и с изящни движения да я поднася към красивите си устни. Глътка въздух, още малко мама...Дори димът не ми лютеше. И все пак кутията беше наполовина празна...
Стана ми мъчно и се ядосах на себе си, че не бях взела повече цигари. За сметка на това виното стоеше недокоснато. Не беше същото – онези малки червени капчици, така пълни с живот, всъщност бяха мъртви.
Болката ставаше все по - непоносима. Ставаше все по-студено и усещах кожата си толкова тънка, че нищо не можеше да я стопли. Усещах, че смъртта вече беше настъпила и само тиктакащият часовник в стомаха ми още не беше разбрал, за да спре.
Кожата ми не понасяше физически този свят и търсеше уют другаде.
Непоносимо ми беше да ми бъде мъчно за миналото. Не вярвах в бъдещето, помнех само миналото.
Почувствах се способна да умра заради мъката си. Или да убия.
Погледнах прозрачното си празно тяло. И реших да се самоубия. Бързо и безболезнено. Не ставах за убиец, освен на себе си.
Започнах да обмислям внимателно самоубийството си. Исках да стане красиво и с финес. Исках да напълня джобовете на роклята си с камъни и да потъна в някоя река на зазоряване. Исках прозрачната ми тънка рокля да се вее, докато тялото ми грациозно се полюшваше от вятъра на някое бесило. Исках да скръстя ръцете си и нежната милувка на смъртта да ме приласкае с майчината обич. Сред кълбета дим. Имаше толкова много начини да сложиш край на живота си, а аз не си спомнях нито един.
Погледнах се в огледалото. Тялото ми бе още по-прозрачно, а часовникът тиктакаше все по-лениво.
Запитах се дали съществуваше онзи вечен райски кеф в отвъдното. Ако болеше много, съвсем логично беше да съм обречена на вечно щастие, някъде там.
Непоносимо.
Ослушах се – може би някой ангел щеше да ми прошепне предсмъртно, че ще бъда благословена за мъките си. Нищо. Пак се ослушах и пак нищо.
Всъщност въобще не ме интересуваше.
По-важното беше да умра с финес, един вид запомнящо се.
Родих се, за да избягам от смъртта и живея живота си така, че искам да умра.
Запалих си последната цигара. Димът не ми лютеше вече. Допих последната си глътка вино. Доспа ми се.
Събудих се от повея на вятъра с цигара във ръка и от тиктакането на часовника под стомаха ми.
Димът не ми лютеше вече.