автор: nebula

То се премести по-близо до чинията. Пристъпваше от крак на крак и въртеше предпазливо очи. Мършавото му тяло стоеше някак неопрятно върху покривката на кухненската маса.
Децата го бяха наобиколили и го подканяха да си опита от напоените с вода трохи. "Не обича хляб!", "Не е гладно!", "Да му дадем сиренце!" се чуваха предположения и предложения, а някъде зад прозореца отекваха ударите на секира.
- Може да е уплашено - обади се най-малкия син на семейството.
- Да го оставим само - каза едно от по-големите момчета в групичката. - Хайде всички вън. Ще гледаме от прозореца.
Те се изнизаха и затвориха вратата. След малко се наредиха като врабчета под прозореца. "Така нищо не виждам!", "Повдигни ме!" идваха възгласите зад стъклото. Пилето продължаваше да се оглежда нерешително. Стоеше съвсем неподвижно, сякаш внезапно опустялата стая го беше притеснила.
Ударите от секирата замряха за по-дълго.
- Дали обича чай? - чу се гласът на най-малкото момиченце.
- Обича, дръжки! - опонира й едно от момчетата и се изсмя на глас на шегата си.
Пилето погледна към прозореца с едното си око и го задържа там по-дълго от преди.
- Може да не иска да го гледаме - обади се малкия син.
Сякаш в знак на съгласие големия му брат се отдели от любопитната групичка и тръгна към оборите. Останалите момчета тръгнаха след него, само двамата най-малки - момчето и момичето - останаха под прозореца.
- Какво ще правим?
Момчето дълго не отговори. После повдигна рамене и сбърчи нос.
- Ще си вземем друго, което иска да яде.
- А това?
- Татко каза, че можем да си запазим само едно - отвърна момчето и решително тръгна към кокошарника, където баща му отсичаше поредната пилешка глава и нахвърляше труповете в ремаркето, допълнително подсигурено със ситна метална мрежа.
Момичето остана един дълъг момент нерешително под прозореца, след което тръгна след брат си. Пилето продължаваше да стои неподвижно и да гледа със странно празния си пилешки поглед през прозореца.