автор: Petroniii

Един човек върви в полето. Малък, син. Гази в калните буци. Накъде ли върви? Пътя, селото, човека по средата. Малък, син. Ти го гледаш и караш нататък, виждаш пътя, по който върви. Път сред полето, в разораната целина. Черен път, тръгнал към белия.
С марки, правила и пътни полицаи. А смъртта те дебне като светкавица, която убива в зеления мир насред знаците и те лишава от спомени и пробива дупки в сърцето на пътника. А ти си сгушен на някоя седалка, опитваш се да заспиш и да не мислиш за поличбите. Но ето там, виждаш човек и това събужда любопитство, незабравено от детството. Какво ново се ражда по света през прозореца.
Два дни преди това Лелкин и Мъгси Бъгс пътуват край полето. Навън цари една от първите нощи на зимата. В някакъв проклети петък, тя се пръква насред дните на есента и засипва пътя пред фаровете докато всички си правят планове. Лелкин и Мъгси бъгс слушат радио. Широко е в този червен Форд Галакси, който сякаш лети и цепи снежинките като безброй звезди, пресичащи тъмния космос. Топло е. Мъгси е отпуснал седалката в безтегловност и гледа на пътя безгрижно. Лелкин стои облегнат настрани, нахлупил е широка шапка с козирка и се разлива в топлината на черното си палто. Двамата гледаха звездите през люка, познатите и непознати форми на живот в мрака. Галаксито летеше по пътя, изведнъж се унесе, подмамено от идилията, към колоната автомобили отсреща, които светеха като котешки очи. Секунди преди това Лелкин и Мъгси бъгс възпяваха очертаващата се петъчна истерия и я замеряха със суперлативи.
21 Ох, как ме чака вкъщи яденцето, майка ми е сготвила нещо вкусно, чак стомаха ми вече се върти.
22 А мене ме чакат в новия ресторант на центъра. Направо нямам търпение да пийна, да хапна, само това правя три вечери поред. - и в съзнанието на Лелкин изплуваха разпенени бирички, дробчета, крилца, сърца, езици... първо салатката, ракийката, после студена биричка и нещо месно...Въртяха се блюда пред очите му като на някаква витрина и се самопредлагаха кое от кое по-вкусно, ухаещо топло в бялата чиния и неоново лъскаво.
Колата се завъртя на 180 градуса, като пергел в тетрадка, и облиза колоната прегладнели котараци. Мъгси се опитваше да се справи с волана и скоростите. Двамата излетяха от орбита и се понесоха като шейна към близката побеляла нива. Една кола мина и спря малко по-надолу. Един силует подтичваше през платното тревожно към тях.
23 Добре ли сте бе, хора! За малко да пометете Опела насреща.
24 Да, добре сме, нищо ни няма! – отвори вратата Лелкин и си плю три пъти в пазвата. - Слава Богу, нищо ни няма! - отключиха коланите и стояха в тъмното.
25 Искаш ли бонбон? – предложи Мъгси Бъгс и светна.
26 Ми дай, то...какво да правим друго.
В далечнината блеснаха светлини на патрулка. Някъде измежду завоите и дърветата се виждаше как наближава.
- Няма смисъл да гасиш колата, и без друго ще ни видят. Какво ще се крием като мишки-крадци. - Малко по-късно ги освети фенер.
- Добре ли сте момчета?
- Добре сме, нищо ни няма.
- Това е най-важното, че сте живи и здрави. Ние продължаваме надолу, че има катастрофа, ако има нещо ще се върнем. – Минаха и други хора, предлагаха помощ, едно ново Чероки 4Х4 искаше да ги тегли, други искаха да тикат, едно момче предложи да вземе камиона на баща си, ала Лелкин и Мъгси нямаха въже и си стояха сред побелялата нива. “Хубаво е тук.” въздъхна Лелкин. Новите му спортни обувки потънаха в калта и снега. Той усети чистотата на селския въздух без дима и сивотата на газовете, без шума на трафика, светлините на града и мащаба на сградите. Снежната белота пълнеше с празен хлад дробовете му, а сумракът приспиваше вълненията на душата. Една ръка го бе погалила по темето, когато изпуснаха курса на своя път и той спокойно набра някой от указателя, за да му съобщи къде се намира. Мъгси запали цигара. Двамата не викаха неволята. Чакаха Пътна помощ. Дойде. Извади ги от плитката пропаст. Застрахователят ги „обу” здраво, като изкара доста пари само заради това, че извика камиона-платформа, така че ако шофьорът си я беше викнал сам по телефона, щеше да му излезе двойно по-евтино. Тогава те разбраха, че цялата рекламна пауза е едно голямо обуване, срещу което не получаваш нищо безплатно. Напротив, и двамата работеха, за да я има. После като в някаква тиха филмова Коледа, дошла преждевременно, двамата пътуваха сред белите дървета, отрупани със сняг, и слушаха някакво любимо арендби. Натежалите клони смъкваха снега по непочистения път, сякаш се покланяха на пътниците, които бяха като хобити в гигантската гора. Колите бавно, но сигурно пълзяха към града, където ги очакваха в петък вечер. Животът едва сега започваше. Заведенията кипяха въпреки студа, и Лелкин вече си мечтаеше за топлината на ресторанта, клиничната чистота, светлината, уюта, женската компания, шегите на тема секс и разговорите за живота. Напи се като мърша. Танцува цяла нощ с две мацки. Накрая си взе сандвич и си тръгна по пътя за вкъщи, когато срещна още един много пиян приятел, Дани бой, който беше разбрал, че жената с която живее е абсолютна курва, но въпреки че я беше изгонил, жената, също като застрахователите, го беше „обула”. Той обяви, че ще става баща и ритна сандвича на Лелкин докато пикаеха в храстите.
Първото нещо, което после видя бе дълга празна стая, чиито стени хвърляха метален отблясък. Стените бяха с продълговати отвори, от които се виждаха само лъчи и облаци все едно си нейде далеч в планината, покорил върха на предела на своите възможности. В средата на стаята стоеше черен мъж. И сигурно си мислеше, че е Господ в блестящо белите си дрехи.
27 Ха, ти си оня, Морган Фрийман. Актьора. А това е като откъс от един филм с Джим Кери. Където той се среща с теб, т.е. с Господ. И ти му даваш сила да прави каквото си иска. Нещо като Господ на земята. Да приближава Луната към прозореца си, да увеличава гърдите на приятелката си и други такива неща, но той нещо се прецака май. А аз какво правя в този филм?
28 Това е така, аз съм това, което ти си представяш, това е твоята реалност за нещата. Така е по-удобно и възприемеш мен и всичко останало. То няма определена форма. Формата е отражение на твоето мислене, а вие често наричате живота си филм, сякаш сте осъзнали неговата същност. – каза черно-белият старец.
29 Значи все пак си Бог?
30 Така ме наричате. Много отдавна стоя тук, за да си спомням как се казвам. Само когато дойде някой при мен да иска нещо, аз имам име, защото ми казвате „Господи”. Зз съм един доста земен човек, не знам какво се говори за мен долу. Всъщност как е при вас?
31 Не знаеш ли? Нали всичко виждаш от небето, всичко знаеш, за да ни съдиш един ден, да ни закриляш и пазиш, да ни храниш, обличаш, събираш и разделящ, да виждаш с какви дела се раждаме и умираме, как се женим и изневеряваме, правим деца и убиваме...
32 Много отдавна не знам какво се случва, мойто момче. Тук между тези стени и облаци, и това слънце, което мразя като ми свети в очите...научавам, дочувам от вас за някои неща, но ето виж, погледни... закрили сте земята, сложили сте похлупак над тенджерата си, в която всички врите. Строите вавилонски кули и топите езиците си, а очаквате от мен накъде да ви водя, в ада или в рая, да ви съветвам как да слагате храната в устата си, докато вие се клонирате, как да раждате, докато вие абортирате и какво да обличате, когато предпочитате да се гледате голи. Вместо изповед, предпочитате Новините в осем и брътвежите на някакъв Голям брат. Моята работа не е да ви бъда пъдар нито смятам да ви съдя. Вашият Страшен съд е долу. Вашето престъпление е вашето наказание. Свети Петър, за който си чувал, вече не пази на входа на тази къща, защото непрекъснато някакви пияни и дрогирани хора искат да влизат в рая, някой дори пробват да влизат с коли,защото били лоши момчета и можело да си ходят където си искат. Други пък го заплашват с мутри, предлагат му пари, трети търсят някой братовчед отвътре да ги вкара. И на Свети Петър, който между другото е готин пич, му писна да спори и да се разправя с хората, кой да спи в рая, кой да пищи в ада. Остави хората да прескачат стените на ада и рая, пък който където се падне и накъдето видят очите му. Аз тука си стоя, нямам даже кабелна и ми е много скучно сам, но се налага. Не обичам самотата и често викам някой отдолу да си говорим. Носият карти, табла, винце, говорим си за филми, политика, жени, футбол или за десетте Божи заповеди. Много е интересно как ги тълкуват хората. И за Библията спорим понякога. Интересно четиво, но какво е искал да каже автора? Чай ако искаш, мога да ти направя?

Един човек върви в полето. Малък, син. Гази в калните буци. Накъде ли върви? Пътя, селото, човека по средата. Малък, син. Ти го гледаш и караш нататък. Виждаш пътя, по който върви. Път сред полето, в разораната целина. Черен път тръгнал към белия. А човекът върви.