автор: ToZero

В началото бе Словото и всички знаеха, че то е от Бога, защото само у Бог имаше Слово, а всички останали бяха безсловесни.
Но Словото е огромна отговорност и тежи много на този, който го владее. След милиарди години носене на Словото, Бог реши да го сподели с някого. От пръст Той създаде Адам и му вдъхна дар слово.
Адам притежаваше слово, но не го използваше, защото не знаеше какво е това. Бог реши да го научи и създаде Ева.
Един ден Бог, преобразен в образа на красив млад змей, съблазни Ева и я накара да изяде плод от дървото на познанието. Тогава тя научи за Словото, но не го разбра и го превърна в бъбривост. Тя обаче даде плод и на Адам.
Тогава Адам разбра за Словото. Разбра каква дарба бе притежавал, а не я бе използвал. И започна Адам да дава имена на всичко. Защото той бе добър и искаше Словото да достигне до всички хора. Но хората получиха само словото на Адам, а не съзряха Словото на Бог.
Изминаха години, много години. Някои хора започнаха да се страхуват, че словото може да бъде забравено и да изчезне. Те започнаха да изобразяват в пещерите всичко, което искаха да се запомни от децата и от внуците им. Други измислиха малки рисунки, с които можеха да описват дори и историята, такава, каквато трябваше да бъде запомнена. Трети дълбаеха резки по камъните.
Така се появи писменото слово. Това бе началото на упадъка на Словото. Сега и хората, живели в хармония със Словото, вече разчитаха само на тези писмени знаци.
Но бедата все още беше малка. Да се пише върху камък беше трудно, а написаното върху кожи или папирус бе нетрайно. Затова малцина го използваха, повечето все още разчитаха на паметта и устното слово. Тогава някои започнаха да пишат върху глинени плочки. В Китай изобретиха хартията. Пишещите ставаха все повече.
Но Словото не изчезна напълно. На Атлантида живееха хора докоснали се до неговата сила. Те наричаха себе си Жреци на словото и си мислеха, че могат да го контролират и използват за своите цели. В действителност те можеха да използват само малка част от него. Малка, но достатъчно силна и разрушителна, за да унищожи Земята.
Тогава Бог изпрати потопа и Атлантида изчезна под водата, а Земята бе спасена. Някои от жреците се спасиха, но където и да отидеха по света, хората не вярваха на думите им за Словото.
Постепенно писменото слово завладя света. Все повече хора можеха да четат и пишат. Много бяха и тези, които искаха да увековечат своето слово като пишат, дори и да нямаше какво да кажат. Книгите в библиотеките нарастваха главоломно.
Бе настъпила индустриалната революция и словото бе станало не само писмено, а и печатно и евтино. Това бе втората стъпка към упадъка на словото. Вече всички можеха да имат книги у дома си, но дали ги четяха?
Словото започна да се променя. Появиха се радио, кино, телевизия. Появи се видеото и все повече хора предпочитаха да гледат един филм, а не да четат дълго, дълго някоя книга. Фантазията на хората започна да се губи.
Появи се световната електронна мрежа. Един филм, една книга, вече се получаваха за минути при потребителя. Но времето за гледане на филма или четенето на книгата оставаше същото, а хората нямаха време.
Тогава се появиха съкратените варианти. Една книга, писана в три тома, вече се намираше написана на три листа. Един кратък филм можеше да се изгледа за пет минути.
Хората бяха доволни. Те бяха информирани. Можеха да разговарят и обменят информация по всякакви теми. Правеха го под формата на кратки съобщения.
Хората пишеха все повече кратки съобщения и бяха затрупани от кратки съобщения. В един момент се разбра, че те не могат да четат тези съобщения. Те не знаеха смисъла на написаните думи. В стремежа си да напише повече съобщения, всеки бе променил до неузнаваемост смисъла на думите. Всеки пишеше на собствен език и не разбираше езика на другите.
Словото беше победено.
Но словото все пак не бе загубено. Някъде, на брега на Атлантическия океан, имаше строго секретен институт. Всички в него се наричаха Научни работници на словото, а управителите на този институт се наричаха Господари на света. Те познаваха силата на словото и владееха света.
Хората живееха в няколко огромни града. Останалата част от света бе ненаселена.
Господарите на света бяха открили как да управляват информацията и да владеят материята. Те бяха автоматизирали всичко. Хората от градовете получаваха ежедневните си дажби от храна и енергия и живееха в един виртуален свят, който си мислеха за реален. От тях не се искаше нищо и те не можеха нищо. Единственото, което можеха да правят е да пишат и изпращат кратки съобщения.
Само словото на Научните работници се носеше по Земята и един ден то достигна и до Бог.
Бог видя, че неговото създание – човека, надарено от него с дар слово, вече няма думата. Видя как големи части от Земята, намиращи се извън градовете и лишени от енергия, се превръщат в пустини, видя джунглите завземащи друга част и реши да действува.
Той изпрати потопа, който унищожи цялото атлантическо крайбрежие. Словото на Института замлъкна.
Хората останаха без храна и много от тях загинаха от глад. Виртуалната реалност изчезна и някои разбраха, че са били лъгани. Те напуснаха градовете и отидоха в планините да търсят храна. Научиха се да живеят в пещерите и да се обединяват в племена, за да оцеляват.
Градовете се обезлюдиха. В тях започнаха да живеят гризачи, влечуги, птици. Маймуните, които винаги бяха искали да навлязат в тях, започнаха да се катерят по фасадите на сградите. Постепенно започнаха да се изправят и да се трудят със сечивата, изоставени от хората.
Един ден маймуните видяха изумени как водачът им се тупа по гърдите и вика: “Аз, Адам!”.
Хилядолетия по-късно във Великата книга щеше да пише: “В началото бе Словото, а пръв бе Адам”.


Тодор Захаринов