автор: mastilo

„Допустимо е, че всеки участник в трагикомедията би ги подредил различно в зависимост от своя натюрел, необходимости и фобии.“ - Вера Мутафчиева

Жена без дупе е като село без черква - казва герой от нашумял, всъщност бомбастичен, роман-мистификация.
А читателят, чиито ръце отдавна не пари книгата, която като хладен нож разполови живота му и го забрави в съня между петък и събота, е внук на Бода, която изкарвала нощем котката на двора, за да не я прескочи, ако умре в съня си, и да вампиряса.
Бода също казвала, че жената с хубава фигура задържа снега отпред и отзад. Читателят помни момчето, което гледало в захлас бабините зъби. Безброй, ситни и бляскави. Като да вдигнеш цедка към слънцето и да се опиташ да преброиш дупките. Тогава с дясното ухо долавял чудни звуци, чужди на лявото. Като при светлинен спектакъл на пасаж риба, объркан и заключен в обръч от милион мехурчета, отсам гладната нежност и песните на гърбатите китове.
Той също вярва, че ако прочете последния абзац от книгата, ако я затвори, и ще умре. Този път наистина. И няма по-ценно нещо от самотата. Самотата на влюбен до мораво мъж.
Читателят е влюбен в чужда жена, която прави кухи лактите и коленете му, а главата, толкова празна, че звъни в дланите му в тихо отчаяние. Жената иска той да й чете още от книгата, или да разказва за Бода и небивалиците. Всичко това по телефона. Във вечерите, когато завивките са корави, устните строги и нацупени, китките й крехки и сухи, като изоставен любовник на вятъра, тя звъни и го кани с дъх - почети ми. Моля те. Сега! Тя не познава момчето, а той не познава прането й. Никога не я е виждал със сак или куфар, само с шикозна чанта, достатъчно малка за да побере света. Или най-малкото, ако я обърне, защото не намира гланца за устни, оттам ще изкочи тюлен. Това няма общо с ужаса, че е отблъсната за седмица от мъжа, който пои чаршафите й, когато му споделила, че е глътнала муха, докато почиствала с копринен конец зъбите си. Сутринта, след като не мигнала цяла нощ, виждайки как още гнусливата обида се стеле като мъгла по лицето му, се запитала - защо да не го задуша с възглавницата, защо да не го направя? Читателят й казал - защото е огромен гърбат кит, който с едно плясване на перката в океанското ви легло, вдига вълна, която подпира небето, когато му скимне да пада. Знаеш, обичам те! - И ти знаеш - отвърнала.
Читателят не си спомня кога е срещнал жената. В петък. В събота. Или в ръждивото между тях. Но от самото начало знае, че е чужда. Пилигрим с хубаво дупе. Тя не лъже. Принципно докосва лъжата за самосъхранение и е убедена, че не боли. Ако прибягва до услугите на бумеранга, то е вид буфер. Лъжата е пространството между гущера и опашката му. Жената има котка, която никога не си е играла с гущер. И това е първото - по дяволите на всички езици!

„С неонова светлина е, пък Любовната песен миришеше на дъски, паркет, уиски, студена вода и отворени прозорци.“ - Силвия Томова

Един паднал човек е като кална локва. Любопитни се надвесват над него, сякаш гледат в кладенец, и единственото, което виждат, са собствените им разкривени физиономии. А той танцува блус под водата.
Тогава жената провира хладна като риба длан под тила му, и прошепва - спокойно, тук съм. Зяпачите жужат и на пресекулки храчат гъгниви букви - какво му е, пияница, наркоман? - Беше припаднал пред израелския ресторант. - Не, не. Понякога така му се случва, това е миниер - казва жената, а той се усмихва под рамото й. Рамо на рибар, който прибира моруна със забранени куки, сякаш обира душата на реката преди устието, а гласът й е съскав, като огънчето на цигара. Тялото му е запалка, скелетът подпалки, кръвта гъргори в ушите му - бензин на привършване, устните - сухи. Остава само да примлясне, искра, и ще гръмне! Вижда как тревогата блести, избила над горната й устна. Когато жената е смутена, се прокашля кратко - кхъ... - камшичен удар, толкова любовен, като нетърпеливо прелистяне на страница от книга. По-добре ли си - пита тя. По-добре - глуповато усмихнат казва читателят. После, докато очакват основното ястие в градината, жената рови, забола поглед в салатата, а той й разказва. Как изведнъж усетил, че, времето настива, докато я чака пред ресторанта. Като да лежиш по корем на плажа и по внезапната хладина по гърба си, да знаеш, без да търсиш доказателства в небето, че са плъзнали облаци - така й казва. Първо видял сянката й да изкача и навлиза от ъгъла на кооперацията, а после чул нейното кхъ... зад гърба си. Рязко се е извърнал, и се строполил. Тук си - казва читателят и се усмихва. Докато лежеше в несвяст - глухо заговаря жената - мускулчетата по лицето ти трептяха като вълнички, набраздили морето от внезапен вятър. Под клепачите сякаш се премяташе часовникова стрелка, в обратно броене. - Летях - казва читателят. Летеше - повтаря жената. Да, летях с парапланер на 2000 метра надморска височина, и ми се ядеше пилаф. Или баклава с шам фъстък. Стори ми се, че ми се причува отчаян женски глас, но се повтаряше като цъкане на часовник - тук съм, тук, съм, тук съм... И изведнъж мъглата се сгъстява като сироп и попадам на силно въздушно течение. Търся да вляза във фуния, която да ме издигне над парите и да си изплюя адреналина. Тласък, кучката скрипти, като вентилатор в хотелска баня. Нещо се скъсва. И пропадам в спирала. Налягането тапицира дробовете ми, а жената не спира да скимти - тук съм, тук, съм, тук съм..., сякаш е в съседната хотелска стая и ще се хипервентилира, защото симулира пети оргазъм. А аз съм сам, сам... Сам. Не си сам - казва жената, и за първи път го поглежда в очите. Помниш ли Куба - го пита. Някога ще идем. Но сега искам да те помоля да спрем да се срещаме - казва с глас, интонация, както се казва - сметката, моля! Защо - пита читателят - и поднася хапка към устните си, но не отхапва. Стана сложно. Недей - казва жената - не настоявай. Ще се чуваме. Престани. Ще стане по-лошо! - По-лошо? Колко по-лошо може да стане? По дяволите!

„Искаш усещане за реалност - ето ти усещане за реалност.“ - Ина Вълчанова

Обещанието, като такова, е по-хубаво от това, което ти се случва наяве. За тези, които не вярват, съдят, или търсят доказателства, читателят препоръчва да прочетат книгата.

- И не си челa тази книга?
- Не съм челa тази книга - пауза, този път ще е инсулт - си мисли читателят. Жената шумно издиша - но, заглавието беше търсено.
- Така ли?
- Така - казва жената. И по мелодията в гласа й разбира, че тя се усмихва. Каква красота! Идва му да се гръмне, с усмивка. Но си гълта въпросите, защото има вероятност да разбере какво му казва жената. Истината, както винаги е различна.
Сутринта е открил жълт пакет в пощенската кутия. Не помни колко е стоял пред кутиите с плик в ръка. Две комшийки се хапят, суетят се на партера пред асансьора. Търсят си разговор, за да се полюбуват, възможно по-дълго, на магарешкия бодил пред кутиите.
- Е, как не си видяла бележката? От три дни седи на входната врата. С ей такава мълния и червени букви пише - Профилактика на тока - от толкова до толкова!
- Не съм! Да не е некролог, че да го чета???
- Извинете, ще ползвате ли асансьора? - сепва ги читателят.
Стреснати, сякаш учудени, че може да говори, видели призрак, а не цвете, започват да потъват, шиите им се набиват, тишината заскърцва в устите им и издува бузите. Миг преди да изпуснат въздух и го плиснат с мазни усмивки, с облекчение установява, че асансьорът е на партера. Скача в скрибуцащия саркофаг. Този гратисчия за небитието, интуитивно разтърква патината върху номер седем, и излита. Сам. Горе взима душ, преди да свещенодейства с плика. Не ме иска, защото остарявам, или остарявам, защото не ме иска? Това е въпросът! - плющи водата по темето и раменете му. Бръсне се припряно, и по лицето му никнат алени цветя с чудни имена. Излиза окосен и застава гол пред жълтия плик. Съхне вторачен, актуално неадекватен, акомпанирайки на глобалното затопляне. Черните букви, с името на жената, осветяват очите му. Трептят, играят, разместват си местата. После образуват спектърни локви, и се събират в пулсиращи точки. Шест месеца след сбогуването в ресторант „Шалом“, жената го жилва с жълт плик с черни букви. Внимателно измъква книга с тюркоазено зелена кожена подвързия и златни букви. В книгата - кратка бележка с познатия, разкривен почерк, като кардиограма с аритмия - „Довечера ще ти звънна.“

* * *
Миналото е особено създание,
щом го погледна в лицето -
не знам
дали ще получа възторг -
или пък срам.
Ако го срещнеш без оръжие,
по-добре побегни -
че неговата ръждясала пушка -
понякога - гърми.

Емили Дикинсън

Разказвали си любими филми. Веднъж жената попитала риторично - Дали Настася държи по-остро цигарата от Ингрид? Защо се усмихваш? - Не съм гледал „Казабланка“ - отвърнал читателят - но, когато се запознахме, и сутринта излязох на терасата, затворих очи и вече пушех като теб.
Мечтаели да посетят Куба. Страната, където майките съветват дъщерите си да спят по корем за да им щръкне дупето. Където животът се е замразил някъде към 60-те години. В гледки, картини, спомени и аромати, хората, лицата и чувството на невинност... Да идат в Куба преди всичко това да се промени. А то ще е скоро - казала жената. Друг път читателят й разказал как Елени Караиндру обича „тишината на снега“. Жената, композирала музиката за филмите на Тео Ангелопулос, който пък казал, че „Да правиш кино не означава да се киприш пред огледалото, а да хвърлиш бутилка в морето, да събудиш една тревога“. Обяснил й го така - Оловно небе, кротко пристанище, каменни магазии, бар, малка задна стаичка, кахърен гръб със свлечени панталони, кълца привидното безразличие между бедрата на жената без лице. Стената разказва в бяло. Филмова музика, като тишината на снега. И после - искам те! - казал читателят, с такъв екваториален глас, че жената се заоглеждала по съседните маси, за да разбере. Къде е, и кой е мъжът срещу нея? - Тогава читателят хвърлил едра банкнота на масата, сграбчил ръката й... и след това си спомнял тишина, щракането на запалка, как примляснал с очи от топлината в гласа й - „Не знам дали съм ти цитирала едно нещо, от една книжка, на Айрис Мърдок. Тя казва там, в едно писмо на нейна героиня... така казва - „Моята любов към теб вече е спокойна, и не желая да се превръща в бумтяща пещ. Обичай ме, Чарлз, обичай ме достатъчно“. Лежали върху колабиралата, измачкана карта на настоящето. И читателят си помислил - Господи, с тази жена, и това ще дойде! Отдалечи го, моля те... достатъчно. В този момент, сега, тя ме обича повече, отколкото ме желае, а аз не знам което точно ме вбесява повече!

Телефонът иззвънява. С два скока читателят се озовава до масичката, върху която лежат три предмета. Книга, мобилен телефон и вестник. Помолил е свои приятели, пътуващи в чужбина, да му носят по един вестник. Последният e от Турция - Hürriyet - 4 Mayis 2008 Pazar. От първа страница го наблюдава закачлива, натежала, пищна и суеверна блондинка. Статията, озаглавена - Hem güzel hem akilli*, разказва за топ моделът Melek Arman**, която била спасена от парапланерист над Доломитите. Мъжът видял как малък двуместен едномоторен самолет се разбива на 2000 метра височина. Пилотът загинал на място, а Melek оцеляла, благодарение бързата намеса на случайността и първата помощ, оказана й от парапланеристта.
На четвъртото позвъняване читателят затваря обърнатата по лице книга и отговаря на повикването.
Тук съм - казва жената. Искаш да ти почета ли? - пита един спокоен мъж, и се усмихва.
- Не, по дяволите!!! Искам да те видя!


* Hem güzel hem akilli - Хем хубава, хем умна
** Melek - ангел